Титаните

Някъде там, много надалеч има едно място, където няма нищо. Няма светлина и мрак, няма минало и настояще, няма...
Там една самотна фигура, застинала от векове държи на плещите си небесният свод. Не помни вече от кога е тук, не помни от кога насам не се е мяркало живо същество. Не усеща тежестта върху раменете си, но самотата го смазва. Затворил очи се опитва да си спомни едно време преди много –много години, но спомените вече се изтрити от времето. Отваря очи и се мъчи да пробие с поглед нищото, но за пореден път не успява. Понякога му се иска да захвърли товара си и да тръгне на някъде, без значение накъде. Една надежда го възпира винаги.
Те ще дойдат. Не са го забравили. Някога обещаха, че няма да го оставят сам. Не могат да го забравят.


Дълбоко в земните недра е царството на Хадес. Светът на сенките. Един свят на мрак и ужас. Някога боговете заточили там своите предци Титаните. Само Атлас забравили на поста му, там някъде накрай света.
Днес долу е пусто. Боговете вече ги няма. Няма ги пазачите. Мислели, че са безсмъртни и вечни, но ги победили смъртни хора с най-жестокото оръжие – забравата. Днес портите са разбити и отворени, а пътят нагоре е свободен. Днес там е пусто. Сенките се пръснали незнайно къде. Тихо е и пусто...
Пусто е, но не съвсем. Пред разбитите порти са замръзнали две сплетени исполински фигури. Приличат на статуи и само повдигането на гърдите придружено с пресекливо дишане издава, че са живи. Два титана започнали битка преди много време. Не помнят откога, не помнят каква е причината. Опрели глави и сплели ръце, в едно единствено желание- да победят другия.
Дори не знаят кой е другият. Телата им покрити с прах, са слети във едно цяло. Умората е изцедила последните им сили и всеки повей на вятърът би ги съборил.
Наблизо безучастно наблюдават другите титани. Не бързат за никъде. За разлика от боговете те са вечни. От много време гледат безучастно битката. Не се намесват, просто гледат. Някой ден двамата ще рухнат и изходът нагоре ще е свободен.
Един от наблюдаващите се изправя за миг. Протяга се и прави стъпка към портата, но махва с ръка и сяда обратно при другите. Чакал е много време. Ще почака, колкото трябва.

Сякаш събудени от него двамата бойци напрягат последните си сили. Сблъскват се в поредна схватка. Земята потреперва.

Някъде наблизо...
Една вълна набира сила и се понася към хоризонта. Земята се разтърсва от конвулсии, а в небето ято птици уплашени крещят и се мятат в безпорядък. Един вулкан събужда се за кратко и запраща в небето огнени езици и мирис на сяра.

Някъде там, много надалеч има едно място, където няма нищо. Няма светлина и мрак, няма минало и настояще, няма...
Там Атлас усеща потръпването на земята. Отваря очи и се опитва да пробие с поглед нищото. Това са те! Сигурно идват, както обещаха преди време.
Не са го забравили...

-