Хлапето

За пръв път го видях преди повече от година. Всъщност първоначално не го забелязах. Група деца се прибираха от училище и шумът от смехът им ме накара да се обърна.
Преметнали небрежно чантите през рамо, говореха за много неща едновременно и усмивките не слизаха от лицата им. Една баскетболна топка прелиташе между тях и когато някой се разсееше и тя го пернеше през пръстите веселието се увеличаваше.
Усмихнах се и аз и тъкмо исках да продължа по пътят си, когато го видях. Един дребосък се мотаеше между другите деца и подскачаше смешно за да стигне топката. Опитите бяха безнадеждни, защото той стигаше едва до кръста на повечето деца, но той не се отказваше.
Странна птица. Отначало го помислих за по-малко братче на някой от групата, но после видях, че просто беше дребосък. Облечен беше в прекалено широки, но пък къси дънки, прекалено голямо за него яке, а на главата му беше нахлупена с ярка шапка с козирка обърната назад. Цветовете определено не се съчетаваха, но това не го притесняваше. Опитваше се да се държи, като равен с другите деца, но не му се отдаваше. Откровено се подиграваха с него, всеки до когото се доближеше го шляпваше по врата или му събаряше шапката. Дори момичетата в групата участваха в грубите шеги.
Хлапето не се отказваше. Вдигаше от земята шапката си, изтупваше я от праха и се втурваше отново в групата. Не се отчайваше, че топката е недостижима, не се отчайваше, че всички го пренебрегваха. Често побягваше встрани, със смешни ситни стъпки, но се връщаше обратно в центъра на групата.
Съжалих го. Природата го беше ощетила и животът му не беше лесен още от детските години. Животът му щеше да премине в постоянна обречена на неуспех борба, да доказва на околните, че и то е човек.

Предишният ден бях срещнал един познат. От както го помня все се оплаква от нещо. От времето, от работата, от роднините си, от всичко. „Животът е гаден!”- това са редовните думи, с които завършва всеки разговор.
Всъщност няма от какво да се оплаква. Поне нямаше преди години. Семейството му беше добро и от нищо не е лишаван. Беше любимец на учителите, а футболът му носеше и популярност сред момичетата. Приеха го в университета, по специалността, която искаше, а още след завършването, започна добре платена работа по специалността. Всичко в животът му беше розово.
Тогава започнаха проблемите. Една дребна случка даде началото. Пропуснаха го в списъка за едногодишна специализация в Америка. Прие го като обида и след като се скара с всички във фирмата напусна.
Започна работа на друго място, но и от там се махна. Намираше поводи да се оплаче от всичко и от всеки. От третата работа го изгониха на втората седмица. Мрънкането му можеше да изнерви и най-спокойния човек.
„Животът е гаден!” – стана негов девиз и запазена марка.


Вчера видях пак хлапето. Познах го отдалече. Не се беше променило. Същите дрехи и шапка, само козирката на шапката този път беше килната встрани. Група деца вървяха нанякъде и смехът им огласяше улицата. То беше там, в групата. Само, че този път беше най-отпред. Баскетболната топка беше в ръцете му. Говореше нещо и разпалено ръкомахаше, а другите го слушаха с внимание. Не беше пораснало, но този път не ми изглеждаше толкова дребно.
Беше извоювало своето място.

.....