Ден на Труда

Преди много, много години в самото сърце на Африка, под сенките на дърветата близо до едно поточе почивало семейство горили.Слънцето припичало яростно и животът в джунглата бил замрял. Никакъв шум не нарушавал покоя на горилите.
Когато слънцето било толкова високо, че и сенките вече търсели къде да се скрият, силен шум нарушил почивката на семейството. На близката поляна, под палещите лъчи на слънцето, група странни същества вдигали врява. Приличали на нормални маймуни, но се движели тромаво, краката им били прекалено дълги, а ръцете прекалено къси.
– Тате, какви са тези същества?- попитало малкото горилче.
– А, тези ли? Появиха се преди година, не знам откъде. Определено са стояли прекалено дълго на слънце, или ги е ухапала отровна змия. Стой по-далеч от тях!
– Ама тате, защо не са по-тихи? Ако ги чуят лъвовете? Какъв е този странен шум, който издават?
– Нали ти обясних, че не са добре. Шумът се нарича говор и отскоро са го усвоили. Така контактуват помежду си.
– Хе, хе, хе!– засмяло се горилчето. – Че защо им е да вдигат шум, като могат да се разбира с един жест, както нас. Говор, говор, говор...
– Нали те обясних, че са странни! И престани с това говор! Още си малък за да учиш лоши неща. Я, по-добре отиди да си набереш банани!

В средата на поляната странните същества, не спирали да издават дразнещи звуци. Един едър екземпляр се бил покатерил на камък и обяснявал на другите:
– Работа, работа и пак работа! Само така ще успеем да оцелеем. Ако се отпуснем за малко, някой ще ни изяде. Затова, да разпределим задачите! Пет от вас веднага да тръгнат да събират материал за дом! Не носете само клони, а и камъни. Домът ни трябва да е недостъпен! Други пет да изкоренят всичко на тази поляна и да я засадят с банани! Трябва да сме подсигурени с храната. Други пет да направят бент на поточето! Ще си направим резервоар и за водата. Жените да започват плетат платове от онази трева там и после да шият дрехи!
– Че защо да правим тези неща? – попитал един от групата. – Дом не ни трябва, защото ако има опасност ще се качим на дърветата. Защо да садим банани, като си растат сами и не можем да изядем всичките? Защо ни е бент, като това поточе никога не пресъхва? А в тази жега, дрехите ще ни довършат.
– Глупак! – креснал едрият екземпляр. – Това е работа! Важното е да се работи. Днес, утре и винаги. Само така ще станем хора.
– Хора ли? Какво е това хора? Хубаво ли е?- заваляли въпроси от групата.
– Естествено, че е хубаво! Бъдещето е на хората. Те ще бъдат господари на всичко и всички ще им се подчиняват. Когато станем хора, ще можем по цял ден да не правим нищо. Дотогава, обаче трябва да работим! Хайде на работа!
– А ти какво ще правиш? – попитал глупакът.
– Аз, ли? Аз ще ви ръководя. Ще организирам работата и ще разпределям задачите, така че никой да не остава без работа. От днес, всеки ден ще се трудим, а на днешния ден всяка година ще празнуваме Ден на Труда.
Странните същества се подчинили. След година установили, че животът им е станал по-тежък. Никога не бяли свободни и винаги имало още несвършена работа. Само водачът им бил добре. Охранил се, изнежил се и изглеждал великолепно. Достатъчно било да протегне ръка и получавал всичко, което иска.
– Само, така! – ги казвал той всеки ден преди и след работа. – Работа, работа и пак работа! Продължавайте и някой ден ще започнете да приличате на мен.

След хиляди години, в самото сърце на Африка, близо до едно поточе, под сенките на дърветата почиваше семейство горили.Слънцето припичаше яростно и животът в джунглата беше замрял. Никакъв шум не нарушаваше покоя на горилите.
Когато слънцето беше толкова високо, че и сенките търсеха къде да се скрият, силен шум наруши почивката на семейството. На близката поляна, под палещите лъчи на слънцето, група странни същества вдигаха врява. Приличаха на нормални маймуни, но се движеха тромаво, краката им бяха прекалено дълги, а ръцете прекалено къси. В ръцете си носеха странни инструменти. Едни копаеха земята, други разчистваха камъните, а трети утъпкваха пръстта след тях. Изглеждаха уморени и измъчени, но не спираха.
– Тате, какви са тези същества? – попита малкото горилче. – Защо се мъчат и потят в тази жега?
– Тези ли? Това са хора. Странни същества, които никога не действат логично. Винаги, ако имат две възможности избират по-трудната. Казват, че са станали такива, защото когато са били малки, слънцето е изпекло мозъка им.
– Тате, а каква е тази дума, която постоянно повтарят? Работа, работа, работа...
– Млъквай и отивай да си набереш банани! Още си малък за да знаеш такива лоши думички! Хайде бягай, докато не съм те нашляпал!И се пази от слънцето! – изсумтя възрастната горила, след това притвори очи и продължи дрямката си.

Цар и царедворци

Преди много, много време, някъде зад девет планини в десета имало едно царство.
Така започват всички прикази, така започва и тази. Понякога така започват и истински истории, но кой може да каже, кое е истина и кое не...
Както всяко царство и това си имало Цар. Не бил бил обикновен цар. Нямал си корона и трон, но царете са царе не защото имат корона, а защото си имат царство. Може да е бедно, може да е малко, може да е всякакво, но трябва да го има.
Освен царство, за да бъде някой цар, трябват и поданици. Може да са много или малко, може да са послушни или вироглави, но трябва да ги има. Нашият цар си имал и царство и поданици.
Не бил добър цар. Правел се на човек от народа, но мачкал недоволните и непослушните, а за останалите се сещал веднъж на годишно.
Щях да забравя! Освен царство и поданици, всеки цар си има и царедворци. Царедворците –това са хора, които се присламчват до царя и в замяна на послушанието си, получават облаги.
Годините минавали, царят си царувал, но хората недоволствали. Не харесвали Царят, не харесвали законите, не харесвали животът, който водели.
Един ден се събрали и отишли при един мъдрец. Попитали го какво да правят, за да оправят царството. Той погладил брадата си, усмихнал се под мустак и им поръчал да си сменят царя. Взел си наградата и се зачел в книгите си.
Речено-сторено. Сменили царя с нов и три години празнували. После се огледали и за своя изненада установили, че нищо не се е променило. Животът пак бил тежък, законите несправедливи, а новият цар се бил охранил и приличал на предишния.
Пак се вдигнали хората и право при мъдреца. Поискали отново съвет, а той погладил брадата си и пак им препоръчал да сменят царя. Пак им прибрал парите и изпращайки ги, пак се усмихнал на нещо.
Послушали го отново хората и намерили нов цар. Сложили го на тронът и зачакали промените. Чакали, чакали, но нещата продължавали по старому.
Вдигнали се разгневени и право при мъдреца. Поискали си парите, обратно.
Мъдрецът им ги върнал, без възражения, погладил си брадата, усмихнал се и кротко попитал:
-А сега какво ще правите?
- Не знаем.- отговорили хората. –Не става така. От лош късмет ли, или пък не гледаме добре, но който и да сложим за цар, нещата все на зле вървят.
-Не, че ми е влиза в работата, но като сменявахте царят, някой сети ли се да смени и царедворците? Защото царете идват и си отиват, но царедворците са вечни.
-Сетихме се, как да не се сетихме, ама бива ли цар без царедворци. Като сменим старите, новите и те се охранват и животът пак става тежък. Дай ни съвет как да го променим.
-Ако бяхте попитали как да подобрите животът си в началото, щях да ви отговоря. – усмихнал се мъдрецът. -Само, че вие питахте за царството. Сега вече не се нуждаете от съвет. Верният отговор е пред очите ви, просто трябва да ги отворете.
-Разбрахме, учителю!- радостно отговорили хората.- Трябва да си върнем първият цар! С него поне бяхме свикнали.
Мъдрецът не казал нищо. Останал така, застинал с отворени уста и ръка на сърцето...

Имало едно време едно царство. Не било нито голямо, нито малко. Нито бедно, нито богато. Имало си и цар и царедворци и поданици. Имало едно царство...

.

Конкурс

В гората се понесе слух. Разпространи го горската клюкарка Сойката. Още от ранни зори обикаля и на всекиго, пошушва на ухо:
-Лъвът, ще си избира заместник. Уморил се е да върши всичко сам и му трябва доверен човек. Още не се е спрял на някого и сигурно ще обяви конкурс. До петък вече ще е ясно името.
-Конкурс? Ами разбира се!- скочи веднага Мечката.- На лъвът му трябва някой силен и стабилен заместник. Кой освен мен би се справил по-добре? Я, докато чакам да се подготвя. Пътечката от месец е затрупана със камъни, а кой освен мен, бъдещият заместник, може да ги премести.
-Ха!-засмял се Вълкът.- Точно тебе пък ще изберат. На Лъвът му трябва верен заместник, а кой освен мен отговаря по-добре на това. От години охранявам гората и всичко е тихо и мирно. Я, докато чакам да обиколя пак, че вече цял месец не съм проверявал границите.
-Дрън, дрън!- присмял се Заекът.- Притрябвали са му на Лъвът, такива заместници. На него му трябва сръчен и бърз заместник. Някой, който по най-бързият начин ще запознае останалите със заповедите му. Кой питам аз, е най-бърз в гората? Я да направя аз малко тренировки, че от скука и спокоен живот съм пуснал шкембенце.
-Не му трябва на Лъвът бърз заместник. Трябва му учен. А кой е най-ученият в тази гора?- попитал Бухалът.- Я аз докато стане петък да довърша изследването си за горските вредители, че от една година не съм правил наблюдения.
-Между учен и мъдър човек, кого бихте избрали?- засмяла се Костенурката. – Не само съм най-възрастна, но съм усвоила мъдростта на много поколения. Я аз до петък да нахвърлям някой ред в Историята на Гората, че от две години не съм добавила и ред.
-Глупости говорите всички!- намръщила се Лисицата. – На Лъвът му трябва хитър заместник. Трябва му заместник, който знае как да го успокои, когато е ядосан, да му каже добра дума и да е винаги до него. Я да отскоча аз до бърлогата му, че от цял месец не съм се мяркала.

Дошъл петък и Лъвът, събрал животните, за да обяви своят заместник. Погледал ги, покашлял се и го представил:
-Всички сте тук, а и вече се е разчуло. От днес вече реших да прехвърля малко работа на моят заместник. Запознайте се и го слушайте, както слушате и мен! Ела младеж и се запознай с моите поданици.
Всички животни застинали с отворена уста. След минута Мечката, намерила сила да промълви:
-Ама...Ама това е едно малко коте...
-Коте ли?- изръмжал Лъвът.- Това е син на любимият ми братовчед. Вярно, че е дребен на ръст, но с баща му сме отрасли заедно и колко бели сме правили. Ехе... Славно време беше! Добре ли чух или само ми се стори, че някой има възражения?
-Никакви възражения, Царю на животните!- отговорили в един глас всички.
-Добре, добре.-усмихнал се Лъвът.- Между другото, слухът за моят заместник ви подейства добре. Свършихте работи, които отлагате с години. Бях прекалено зает, но от днес моят съветник ще е неотлъчно до вас и ще ми докладва. Браво! Продължавайте в същият дух!

.

Съчувствие

Момичето Аверик идва в България. Идва доведено от любов. Само, че тук след кратка среща с любимият, се озовава в български затвор. Донякъде има късмет, защото случаят се разчува. Хиляди хора се обявяват в нейна защита. Съчувстваме и искаме да помогнем.

Момичета на 12-15 години, тук в България всеки ден са принудени да проституират. Виждаме ги всеки ден. Жените обръщат гнусливо глави, а мъжете ехидно се подхилкват.
Момичетата нямат късмет. Родени са тук. Дори собствената им държава не ги защитава.

Кучето Мила е осакатено. Тук в България. Изверг е отрязал четирите му крака. Хиляди хора се възмущават, съчувстват и искат наказание за изверга. Кучето Мила го обичат и му съчувстват. Ще замине за Германия и ще има протези.

Хиляди деца и жени всеки ден стават жертвана домашно насилие.
Тук в България. На нашата улица, в нашият град, в нашата държава.
Тях никой не ги обича. Извергите, които всеки ден ги осакатяват физически и душевно, не ги наказват. Често дори са уважавани членове на обществото ни.
Жертвите...Жертвите няма да заминат за Германия. Нямат късмет. Родени са тук и никой, няма да ги защити.

На другият край на света става земетресение. Хиляди деца са в бедствено положение. Нямат ядене, дрехи и лекарства.
Хиляди хора в България искат да помогнат. Събират помощи и съчувстват на деца в нужда на другият край на земята.

Тук в България, не е станало земетресение. Хиляди деца нямат храна, дрехи и лекарства. Често нямат и родители. Всеки ден ги виждаме. Ровят в контейнерите с отпадъци, просят, дишат лепило, крадат.
Те нямат късмет. Те са тук в България. Няма да получат съчувствие и помощ. Не ги заслужават. Мръсни са и миришат.


Нарочно започнах с тези примери. Разликата в реакциите на подобни драми е фрапираща, нали? Мога да изброя още много.
Понякога се чудя, дали са истина твърденията, че времената ни правят по-жестоки и безчувствени. Казват, че с развитието на технологиите, хората стават все по-лоши.
Реакциите показват точно обратното. Днес реагираме бурно на събития и драми, далеч от нас, които преди половин век, щяха да са само поредната новина във вестниците. Преди още половин век, никой не би ги забелязал. Щяха да са нормално ежедневие.
Така, както днес не забелязваме нещата, които се случват в домът ни. Парадокс ли е това?
Не мисля. Причината да не реагираме се корени в чувството ни за вина. Никой от нас не е виновен за момичето Аверик, за жертвите на земетресението и за кучето Мила.
Виновни сме за другите неща. При всичките си знания, все още не можем дори да ограничим мъката, която е на всяка крачка около нас.
Пресмятаме всичко по-бързо и по-точно. Знаем отговорите на повече въпроси. Можем повече, защото ни учат да мислим логично.
Само, че знанията и логиката не могат, да компенсират недостатъците на обществото, в което живеем. Тук не можем да решим нещата с изпращане на пари и подкрепа във Facebook , форуми и блогове.
За това трябват години ежедневна работа, а залисани в ежедневните проблеми, малко хора могат да си го позволят.
Съчувствието поне е лесно. Не ни отнема време и енергия.
Дали обаче е достатъчно?

.

Слепец

Слънцето бавно изпълзя над хоризонта и първите му лъч, огряха самотна пейка в парка. Към нея от различни страни вървяха двама души.

– Добро утро! Днес е хубав ден. Вече усещам топлината на слънцето. Казват, че гледката, когато първите лъчи огряват планината, е прекрасна. Преливат се всички цветове на дъгата и всеки път е различно.

– Добро утро! Може и така да е. Ама гледането на изгревите е за хора без работа. Я да поседнем на пейката, че се уморих.

– Да поседнем. Усещам лъчите, които достигат до пейката. Слънцето е велико нещо. Казват, че е толкова ярко, че не можеш да погледнеш право в него, а лъчите му идват толкова отдалеч.

– Казват! Казват хора, които си нямат работа. Кой е луд да гледа слънцето? Пък ако толкова иска, поне да използва очила. За какво мислиш са измислени слънчевите очила?

– Може и така де е. Няма как да разберем. Чувстваш ли влагата във въздуха? Сигурно ще превали. Казват, че понякога след дъжд се появявала дъга. Била нещо невероятно красиво. Разноцветни, блестящи ленти през цялото небе.

– Празна работа! Не ме интересуват някакви шарки в небето! Красотата не храни, а дъжда го мразя. Най-много мразя нощем да барабани по покрива и да ме държи буден. Е, вярно, че освежава въздуха, но само това не стига.

– Въздухът... Казват, че няма цвят, но не го вярвам. Не може нещо, което съдържа в себе си толкова аромати, да е невидимо. Миналото лято бях на село. Излизахме на една полянка и прекарвах по цял ден там. Представях си танца на пчелите над дивите цветя. По цял ден, че и нощ щурците пееха. Слушах песните и се опитвах да си представя какви картини са ги вдъхновили.

– Алергичен съм към пчели, а щурците ме дразнят. Не мога да спя от тях. По цяла нощ такова едно монотонно скрибуцане. Бррр... Само шума на вълните ме дразни повече. Миналата година бях на море, а хотелът ми беше до плажа. Направо ужас!

– О, вълните... Слушал съм звука им. Различен е. Понякога нежен, понякога гневен. Казват, че вълните никога не се повтарят. Приличат си, но всяка е различна. Какво ли не бих дал, за да ги видя някой ден, но уви. За на нас, слепите, това не е възможно... Не ти ли се иска понякога да не си сляп, поне за ден?

– Сляп ли! Кой ти каза, че и аз съм сляп? Ти като си сляп, това не ти дава право да обиждаш другите. Не стига, че си сляп, ами си и глупак! Глупак!!!

Слънцето се скри за малко зад един облак, а когато се показа, лъчите му огряха пейката. На нея седеше самотен мъж и се усмихваше кротко. Гледаше право в слънцето, без да отмести поглед. Гледаше и се усмихваше. Какво ли виждаше?

Самота

Вървя забързано по тротоара. Вечер e и хората се прибират от работа. Всички уморени, но с някакво приповдигнато настроение.
Работният ден е завършил и вече са свободни. Групите се разделят и всеки поема в различна посока. Някои бързат за домът си, други поглеждат часовниците припряно и бързат за среща с приятел.
Спирам за миг и погледът ми се втренчва в една позната фигура. Изглежда странно сред тълпата. Спрял се е и наблюдава хората. Сред тях е, но личи някаква дистанция. Погледът му прескача от фигура на фигура. Понякога се усмихва пренебрежително, друг път просто отвръща поглед.
Стои сред тълпата, а ми изглежда, че е на друга планета. Сам на планета, някъде далеч в Галактиката. Стои и наблюдава светът около него.
В този миг в главата ми нахлуват мисли, настроения и спомени. В този миг разбирам, че аз също съм сам. Двама самотници, пред очите на които преминават хора, които в този миг също са сами. Били са заедно цял ден, но самотата не ги е напускала и за миг.
Човек може да е сам и сред хиляди хора. Сега бързат, бягат към нови срещи, към близките си, за да забравят поне за няколко часа самотата.
Днес хората са по-многобройни от всякога. Има места на нашата планета, където е невъзможно да останеш сам дори за миг, но страхът от самотата не изчезва. Понякога се молим поне за час на ден да сме сами, а не забелязваме, че самотата е вътре в нас.
Милиони гледат към звездите с копнеж, че горе не е просто студено и празно място. Че някъде наблизо или надалеч, има други като нас. Всъщност защо ни трябват? Та тук на Земята има милиарди хора.
Казват, че някой ден ще тръгнем към звездите, за да търсим другите. Ще ги намерим и вече няма да сме сами.
Не вярвам. Самотата не е в количеството и решението не е сред звездите. То е в самите нас.
Сами трябва да намерим нашето място, където никога не сме сами.


Спомням си един отрязък от животът ми преди години. Новата работа, градът- човекомелачка, милионите хора по улиците. Всеки от тях забързан на някъде. Всеки стремящ се да привлече поне за миг чуждото внимание. Всеки стремящ се да покаже, че съществува, че не е просто един от многото. Град населен от милиони самотници, които дори не смеят да произнесат думата самота.
Сред тези хора, се движа и аз. Понякога се усмихвам, понякога отвръщам глава. Зная, че съм сам, но аз съм избрал това и страхът го няма.
Появи се след месеци, когато усетих, че ставам част от този мравуняк. Когато усетих, че страхът от самотата, не прави хората по-добри. Не ги прави по-открити и честни. Когато усетих, че се променям и започвам да приличам на тях.
Имах избор, имах път назад към мястото, където мога, когато пожелая да остана сам, но хората, които обичам са на една ръка разстояние. Мястото където зная, че никога няма да остана сам. Просто се обърнах и си тръгнах.

.

Вождовете

В селото на индианците от племето на Планинските лъвове, беше тихо. Между шатрите не се виждаше никой. Цялото племе се беше събрало в голямата бала шатра в центърът. Избираха Вожд.
Дори децата, които не участваха в изборът, бяха наобиколили плътно шатрата и с риск от наказание, търсеха в стените и процеп, за да видят какво става вътре.
Изборът беше важен. От доста време племето на Планинските лъвове гладуваше. Нямаше бизони. Не, че бизоните се бяха свършили. Стадата им обикаляха прерията по-многобройни от всякога. Само, че бившите вождовете увлечени в своите грижи, все пропускаха да поведат племето на лов. Вече нямаше нито месо, нито кожи. Днес беше поредният избор и от бъдещият вожд се изискваше само едно- да осигури месо.
Индианците събрани в шатрата, слушаха внимателно представянето на пъстрата групичка от кандидати. Повечето бяха бивши вождове и им знаеха номерата, но традицията не се нарушава току така.
-Неблагодарници!- изсумтя Големият Бизон.- Трябва да сте Ми благодарни за всичко! Ако не съм Аз, бившите вождове щяха да продължават да ви грабят. Крали, крали, та се забравили. Ама Аз ще оправя всичко и всички! Колко реформи съм направил и пак сте неблагодарни.
Съюзникът му, Сивият Вълк, го гледаше влюбено и при всяка дума въртеше опашка, като кученце. Търпеливо чакаше на сянка, да дойде неговото време.
-Какви реформи, бе?- попита един стар индианец, но Големият Бизон беше зает да си сменява тоалетът и се направи, че не го чува.
-Дрън, дрън!- обади се, Червеният Съсел.-Да не съм само аз крал. Цялото племе краде, пък сега само мен ме хулят.
-Силни сме, много сме!- скочи на крака една престаряла индианка. Погледна гузно Червеният Съсел и допълни:
-Аз да си кажа сега репликата, че вече не помня много.
-Хайде, хайде, без лични обиди!- взе думата Жълтият Лисугер.- Че тя гората си беше моя. Още от пра-пра-прадядо ми. Ако искам ще я сеча, ако искам ще я горя.То и селото е мое и документ имам даже, ама ще ги покажа, когато му дойде времето.
-Абе не съм крал, бе!- приплака и Зеленият Сокол.- Като ми дават в ръцете, да го върна ли? Нали ще обидя хората. Освен това всичко си е законно. Половината племе през мене минава за консултации, защото съм най-умният, най- честният и най, най, най...
-Само аз мога да ви оправя!- излезе на пред Тъмносиният Вълк.- Аз съм най-мъдрият, най-честния, АЗ,АЗ,АЗ....
-ТИ,ТИ,ТИ...! Само ТИ! – припя агитката му и се просна по очи.
-А мен защо никой не брои?- приплака Светлосиньото Зайче.- Да не съм невидим? Опс! Май това не беше въпросът. Да бъда, или да не бъда?... Съм ли, или не съм?... Кой всъщност съм аз?... Кое е първичното?...
-Всички са маскари! Имам документи за това. Ако ми платят добре, мога да изкарам и още. Или пък да скъсам някои. Тарифата е една.- опита се да се намеси Бледият Койот, но всички го сритаха и той избяга навън.
В този миг в шатрата, връхлетя един от съгледвачите на племето.
-Бизони! Много бизони в прерията на десет минути от селото!
За секунди шатрата се опразни. Мъжете, грабнаха лъковете и яхнаха конете. След тях тръгнаха жените и децата, за да приберат уловът. Тази вечер в селото, щеше да се празнува, а на огньовете, щеше се пече бизонско месо.
Вождовете останали сами в шатрата се спогледаха, а после излязоха навън. Само децата под четири години бяха останали в селото, под надзорът на един сляп престарял индианец.
-Дечица, като пораснете, за кого ще гласувате? Кой искате да ви бъде вожд?- мило попита Големият Бизон, закривайки с гърбът си другите.
-За мама и тати!- обади се едно индианче. –Защото ще донесат месо!
Вождовете се намръщиха, а после дружно обърнаха гръб на децата и влязоха в шатрата.
От прерията идваше глух тътен, от копитата на хиляди бизони, а сред тях се чуваха бойните викове на бойците от племето. Тази вечер племето щеше да има бизонско месо.

.

Принцесата и дъждовната капка

Принцесата беше в лошо настроение. От вчера Царят и Царицата се караха и виковете им огласяха двореца.
Царицата не беше доволна от новата каляска. Сватбата на Принцът на Ветровитото царство, беше след седмица. Щяха да присъстват короновани особи от цял свят и оправданията, че годината е била лоша за финансите на царството не я задоволяваха. Намекът, че роклята и за тържеството, струва колкото десет каляски, докараха ураган от думи и обвинения в некадърност и скъперничество.
Принцесата запуши ушите си и побягна в градината. Рижавото коте, криещо се дотогава под трона, я последва мяучейки жално.
В градината беше валяло. От топлата земя се вдигаше пара. Лъчите на пролетното слънце, караха капките по листата и цветовете да сияят, по-красиво от малките диаманти втъкани в новата рокля на Царицата.
Принцесата забрави неприятностите. Прескочи лехата с лалетата, а след това клекна и започна да ги разглежда отблизо. Червено, черно и жълто се преплитаха пред очите и и очарована, протегна ръка и погали едно от тях. Котето се почувства пренебрегнато, изфуча ядосано и прекърши дръжката на лалето. След това вирнало опашка се втурна да бяга по алеите, следвано от ядосаната Принцеса.
Гонитбата завърши пред стената на градината. Там един люляков храст, беше навел клони под тежестта на милион дъждовни капки.
Котето спря за миг и погледна назад към приближаващата се Принцеса. После тръсна глава, приклекна и скочи напред.
И изчезна...
Принцесата с ужас видя, как то потъва в една огромна капка. Приближи се и разгледа внимателно капката. Не беше виждала никога такава. Огледа се в огледалната повърхност и се намръщи. Всичко там беше наопаки и носът и изглеждаше огромен. Котето не се виждаше, а тя го обичаше и след кратко колебание, затвори очи и го последва в капката.

Когато отвори пак очи, се намираше в същата градина. От двореца се чуваха виковете на Царят и Царицата. Котето го нямаше, а вместо него под люляковият храст, Принцесата видя малка бяла мишка. Мишката стоеше на задните си крака и усилено почистваше зъбите си с клечка.
-Здравей, Принцесо! Днес изглеждаш странно.-с дрезгав глас поздрави мишката.
-Мишките не говорят!-промърмори Принцесата и се ощипа жестоко, но не сънуваше.
-Хе! Ти от Луната ли падаш?- засмя се мишката.- Все едно за пръв път говорим с теб. Принцесо, да не би да си болна?
Принцесата се замисли за миг и реши да приеме нещата такива, каквито бяха.
-Може да съм болна. Не зная. Мисля, че гонех едно коте, което скочи в дъждовна капка. После се озовавам пред говореща мишка. Сигурно е сън или треска. Все пак , така и така си тук, кажи не си ли виждала котето. Едно малко и рижо.
-Да, видях го.-изръмжа мишката.- Малко и сладко, рижо коте. Отдавна тук няма котки. Казват, че прадядо ми изял последната, но мисля, че и тогава е нямало. Той обичаше да послъгва. А днес както се разхождах,то се появи пред мен. Исках само да го разгледам, но то се уплаши и скочи в една водна капка, хей там. Честна дума, Принцесо, нямаше да го изям.
В този миг по алеята се показа втора Принцеса.
-Ела тук, калпазанке!- извика тя на мишката.-Колко пъти съм ти казвала, че книгите не са за ядене? Този път ще бъдеш затворена завинаги в мазето, но преди това ще ти отрежа опашката.
Мишката уплашено се засуети, а после с внезапен скок изчезна в огромната дъждовна капка.
Принцесата се ощипа още веднъж, но другата принцеса не изчезна. Тогава затвори очи и последва мишката.

Събуди се в познатата градина. Беше седнала на една пейка, а котето гальовно мъркаше в скутът и. По алеята хванати под ръка, бавно се разхождаха Царят и Царицата. Спряха се пред лалетата, но не ги забелязаха. Гледаха един в друг.
-Не искам да ходя вече никъде!- прошепна Принцесата и погали котето.- Нали повече няма да бягаш. Оставаме тук.
-И на мен ми харесва.- до тях внезапно изникна бялата мишка.- Може ли и аз да остана тук? Обещавам, че няма да ям котки!
-Остани. –каза Принцесата. –Тук е хубаво и спокойно. Нямаме нужда от нищо повече.
Една огромна капка се отрони от люляковият храст и попи в земята...
-Значи оставаме?- засмя се мишката. –Никъде няма да ходим.
Принцесата погледна небето, където нямаше нито едно облаче и слънцето грееше ярко.
-Няма да ходим! Поне до следващият дъжд, никъде няма да ходим. Мразя да вали!

.

Ефектът на Пеперудата

Един от авторите на Теория на хаоса – Едуард Лоренц, за обяснението и дава пример наречен Ефектът на пеперудата. Срещал съм го в много варианти, но основната идея е, че вибрациите от трептенето на една пеперуда в Ню Йорк, може да доведе до тайфун в Япония.
Една нищо и никаква пеперуда.
Една пеперуда, разтвори криле и полетя, а полетът и беше началото на цяла поредица от събития...

Една събудила се рано пеперуда, пое топлината на пролетното слънце, разтвори криле и полетя. Гората беше още гола, а вятърът и птичият хор се гонеха между клоните.
Пеперудата направи няколко кръга и кацна на едно дърво. Разтвори криле, за да събере нови сили от слънцето и дори не усети сянката на птицата, която я погълна....

Една събудила се рано пеперуда, пое топлината на пролетното слънце, разтвори криле и полетя. Слънцето вече беше високо в небето и градът се задъхваше от натовареният трафик.
Пеперудата се залута между забързаните хора, но никой не и обърна внимание. После уплашена от шумът се завъртя и полетя над потокът от коли. Силите я напуснаха бързо и кацна на топлият асфалт за почивка. Така и не усети колата, която мина отгоре и.
На мястото остана само едно мокро петно...

Една събудила се рано пеперуда, пое топлината на пролетното слънце, разтвори криле и полетя. Земята беше още гола, но пеперудата забеляза едно цветно петно и кацна на него. Беше детска играчка захвърлена в пясъкът.
Пеперудата разбра, но не отлетя веднага. Остана кацнала за да събере сили. Разтвори крила и застина.
Детето плачеше. Денят му беше тръгнал накриво, а преди минути беше загубило играчката си.
Не помагаха и думите, ласките и целувките на майка му. Детето си искаше играчката.
Внезапно плачът спря. Детето беше намерило играчката. Стоеше пред нея, но не я забелязваше. Очите му бяха приковани в пеперудата. Тя потрепна с криле, полетя и пое към слънцето.
Един възторжен детски поглед я проследи, докато изчезна в синьото небе.
Едно щастливо дете, подари усмивката си на всички наоколо и промени света.
Поне за кратко...
Една пеперуда промени света...
Поне за кратко...
Колко ли пеперуди са необходими, за да променят света завинаги?
Хаос ли е това, или просто живот?

.

Всеки си плаща

Някога преди много години в една далечна страна се родило момче. Не било принц. Родителите му били най-обикновени хорица.
Спазвали законите, плащали си данъците и от сутрин до мрак, превивали гръб за насъщният. Животът им бил труден и най-голямото им богатство било уважението на приятелите.
С раждането на детето се сдобили с още едно богатство.
Детето растяло жизнено и будно. В сърцето си носило само добро и било достоен наследник. Без да има грижите на възрастните, приемало светът с усмивка и той му отвръщал със същото.
Един ден, обаче детето се срещнало с неправдата. Друго дете му взело играчките му. Направило го нарочно и се изсмяло в лицето на слисаното момче. То се оплакало на родителите си, но те не могли да направят нищо. Бащата на другото дете бил местен големец и законът не важал за него.
-Успокой се, моето дете!- казала майката на момчето.- Важното е твоята съвест да е чиста. Един ден, всеки си плаща за всичко.
Детето преглътнало сълзите и запомнило думите.
След години пораснало и в светът на възрастните, още много пъти срещало неправдата. Всеки път, когато се сблъсквало с нея, си спомняло думите на майка си:
-Един ден, всеки си плаща за всичко.
Спомнило си ги, когато крали, били и лъгали. Тогава си повтаряло думите, обръщало гръб на лошите хора и продължавало напред.
След време момчето, вече мъж се оженило и на свой ред имало дете. Научил и него на същото:
-Един ден, всеки си плаща за всичко.
Минали години и дошъл и краят. Мъжът умрял и се озовал на небето. Определили му място в Рая и бил възнаграден за мъките си.
Гледал с възхищение наоколо и се възхищавал на красотата и спокойствието. Всичко било подредено и точно.
-Ех!- казал си мъжът.-права беше мама.- Един ден всеки получава отплата.
В този миг, усмивката му замръзнала. Видял познато лице. Било на лихвар, който съсипал животът на много хора.
Още преди да се съвземе от шока, видял друго познато лице. Било на крадец, който не се свенил да открадне и от дете.
И още и още..
Виждал лица на хора, които в стремежът си за богатство, биели убивали и крали.
Съсипан човекът се обърнал към един ангел и го попитал, защо тези хора са тук.
-Какво да ти кажа?- почесал се по главата Ангелът.- Всеки си плаща...И в този свят всичко се плаща. Как мислиш, че се поддържа това място?

...


.

Кутия за спомени

Беше просто една дървена кутия. Изработиха я в кооперацията в едно малко селце и я нашариха с фолклорни мотиви. Лакираха я с безцветен лак и тя заблестя на светлината. После залепиха на дъното ѝ хартиен етикет с цената и я изпратиха в магазинче за сувенири.

Престоя там една година, но никой не я хареса. Другите стоки имаха късмет и заминаха по целия свят, но тя не се разсърди. Не можеше, защото беше само една дървена кутия. Кутиите, нямат чувства. Не могат да се обидят или разсърдят, не могат и да изпитат щастие.

Обезцениха я и я преместиха в друг магазин. На дъното ѝ, в дървото откриха малко тъмно петно, но не това беше причината да не я купи никой. Тя нямаше късмет.

Кутиите имат ли късмет?

Престоя в новия магазин няколко месеца, докато един ден, една ръка я пое. Повдигна я, отвори я и после я подаде на продавачката.

Опаковаха я в плътна бяла хартия и когато пак я огря светлината, беше в малка стая. Слънцето галеше цветята на прозореца и няколко слънчеви зайчета се гонеха по тавана, но кутията не виждаше нищо. Кутиите не могат да виждат.

Поставиха я в едно чекмедже и я забравиха. Само понякога една нежна ръка я отваряше и поставяше по нещо в нея. С времето нещата се увеличаваха. Снимка, листче хартия, изписано ситно, едно блестящо копче и изсушена между страниците на книга маргаритка.

Понякога отваряха кутията, но не оставяха нищо. Странно, но след тези мигове, кутията изглеждаше по-пълна и капака ѝ се затваряше трудно.

После дълго време никой я отвори. Чекмеджето стоеше затворено, но кутията не разбираше това. Времето за нея не означаваше нищо.

Минаха години и един ден чекмеджето се отвори отново. Една ръка вдигна кутията, понесе я през стаите и я занесе на тавана. Там, върху един покрит с прах шкаф я оставиха и после забравиха.

На тавана рядко се качваше някой. Само слънцето влизаше по обед през капандурата. Лъчите му огряваха за кратко кутията, но тя вече не блестеше. Лакът беше потъмнял, а шарките не личаха под пластовете прах.

След година, един ден в началото на пролетта, малко паяче се спусна от тавана и тупна върху капака ѝ. Приземи се меко, но застина уплашено. Вътре в кутията се чуваха звуци.

Чуваше се смях на дете, воя на зимния вятър, чуваше се барабаненето на пролетния дъжд върху покривите. Един нежен глас пееше тъжна песен, прекъсваше и започваше отначало...

Паячето побягна без да се замисля. Паяците не мислят.

Кутиите също не могат за издават звуци. Спомените съхранени вътре, забравени от всички, бяха заживели свой живот.

Под тежкия капак се преплитаха любов и омраза, щастие и тъга, приятелство и предателство. Спомените се сливаха, разделяха и рисуваха по стените нови и нови картини.

На другия ден някой се качи на тавана. Полута се и после погледът му попадна на кутията. Една тежка ръка избърса праха и повдигна капака.

Вътре беше тихо. Само копчето проблесна за миг. Ръката несръчно го вдигна, но го изпусна. То се изтърколи и скри в ъгъла, а ръката махна след него, но не го потърси. Бутна ядосано кутията и тя падна на пода. Капакът се отвори и от вътре излетяха спомените. Като уплашено птиче ято се събираха и разпръскваха в тясното помещение. След това се стрелнаха през прозореца и не се върнаха никога.

Кутията остана на пода. Не разбра, какво се е случило. Кутиите не разбират тези неща. Беше празна и само на дъното ѝ в дървото, беше останало едно тъмно петно.

Беше празна...

Червената шапчица

Червената шапчица, прегледа за пореден път чантата си. Всичко беше налице- телефон, зарядно, хартиени кърпички, комплект за гримиране...
Багажът за баба и беше приготвен отдавна, но като погледна тежкия сак, настроението и се развали. И без това не искаше да ходи. Приятелките и щяха да се мотаят цял ден, а тя да прекара половината в път, а другата в скука. Дано поне бяха прекарали нет до старата къщурка на другия край на гората. Нямаше голяма надежда, но след кратко колебание, добави и нетбука към багажа. Погледна се в огледалото, среса отново блестящите си коси и нахлупи кокетно, новата малка червена шапчица. След се натовари с багажа и с въздишка пое по пътеката.
След десет минути път, Червената шапчица започна да мисли за връщане. Новите червени ботушки а стягаха и бяха целите в кал. Вече не носеше тежката чанта, а я влачеше след себе си.
Спря за миг и се огледа отчаяно. Нямаше кой да и помогне, а слънцето, на което се радваше сутринта, сега приличаше на палач.
В този миг от храстите изскочи един стар вълк. Беше толкова слаб, че приличаше на сянка.
-Стой, Червена шапчице! Какво правиш в моята гора?- опита се да изръмжи Вълкът. – Сега ще те изям.
- Не става!- засмя се Червената шапчица. – Първо гората не е твоя. Второ, тръгнала съм при баба ми, а това с изяждането, става само в приказките. В училище ни учеха, че вълците са страхливи и не ядат хора.
-Остарявам.... Щях да забравя бабата.- помисли си Вълкът, а на глас каза- Хубаво ви учат в училище, Червена шапчице. Ние вълците сме много добри, винаги сме готови да услужим и помогнем. Ще избързам напред да зарадвам баба ти.
-Стой! Освен, че сте услужливи, сте и глупави. Ти ще си припкаш напред, а аз с този багаж може и да не стигна до баба. Я по-добре да те яхна и ще отидем двамата.
Вълкът упорито се противопостави, но накрая беше натоварен с багажа и клатушкайки се пое по пътеката. Червената шапчица, се смили над него и реши да се придвижи сама. Освободена от товара, настроението и си подобри и дори набра букет от горски цветя, с които закичи Вълкът.
-Остарявам.- мислеше си Вълкът.- Не си спомням това да го имаше в приказката. Помня само, че мама казваше, че всички приказки имат добър край.
В този миг, мислите му бяха прекъснати от жесток удар. Бяха стигнали до къщата на баба. Ударът беше от нейният бастун.
-Къде се губиш бе, калпазанино! От кога съм се обадила, че ми трябва човек за прекопаване на градината. Хващай лопатата и започвай. До довечера трябва да си свършил, че утре ще садя цветята.
След това бабата, сложи още един чифт очила, видя внучката си и двете забравиха за Вълка.
-Стой да те погледна. Пораснала си, моето момиче и си станала истинска дама. Я ела баба да те прегърне.
-Ама чакай, бабо! Ще ми измачкаш дрехите. Я кажи първо, вкараха ли ти нет.
-Уха!- потри ръце бабата.- Вкараха най-после. Не мога да си представя, как съм живяла досега без него. Ами това си е благинка. Всичко си имам подръка. Само кликваш с мишката и ако искаш новините, ако искаш времето, ако искаш филмче, ако искаш и да напазаруваш може. Я ела да ти покажа, какви цветя си поръчах за градината.
Докато баба и внучка, оживено коментираха пред монитора, една сянка падна върху тях. Вълкът беше проврял глава през прозореца и ги наблюдаваше с гладен поглед.
-Помощ! Вълк!- ужасено извика бабата и стовари бастунът си върху главата му.
Вълкът се строполи изнемощял на земята, а лопатата останала без опора, се завъртя и му нанесе поредният жесток удар.
-Остарявам...- мислеше си Вълкът.-Чак сега се сетих, какво точно казваше мама. Приказките винаги имат щастлив край, но не и за вълците.
-Ама той е само кожа и кости!- възкликна бабата, подавайки се през прозореца.- Ех, какви вълци имаше навремето, моето момиче! Трябва да ти разкажа някой ден.
-Ех, какви баби имаше навремето...- мислеше си и Вълкът. –И какви внучки...

.

Ел Ниньо

Ел Ниньо беше рибар безделник. Родил се беше в риболовна лодка и още тогава солената вода се смети с кръвта му. Не знаеше годините си, а тези, които го познаваха, твърдяха че е живял вечно.
Не признаваше сушата и целият му живот преминаваше в Океанът. Хората бяха само досадници, от които гледаше да стои по-далеч.
Океанът му даваше всичко от което се нуждаеше, а се нуждаеше от малко. Океанът беше, като живо същество, с което често говореше. Без думи, просто се сливаше с океана и мислите и чувствата на милиарди водни същества, влизаха в него. В тях имаше всичко- и радост и щастие, раждане и смърт, надежда и отчаяние.
Кръстосал крака през борда на лодката, загледан в залезите или изгревите, Ел Ниньо дори дишаше с ритъмът на Океана. Можеше по цели дни да прекара така. Докосваше с поглед всяка вълна и пред него изникваха картини, които вълната носеше от другият край на света и времето. Защото Океанът беше вечен и често вълните, започнали незнайно кога и къде, носеха истории от преди години.
Често вълните носеха и други неща. Носеха малки зрънца живот,
но носеха и мъртви морски същества. В последните години, най-често носеха боклуци. Черни мазни петна, все по-често покриваха блестящата повърхност, флотилии от модерни кораби, кръстосваха неуморно и всяка от тях носеше смърт. Хората ненаситно грабеха, богатствата на океана и не се задоволяваха с необходимото. Взимаха всичко, а оставяха след себе си само непотребен боклук и отрови.
Ел Ниньо беше кротък, но намрази хората. Избягваше срещите с тях, но те бяха навсякъде. Следите им носени от океанските вълни, всеки ден му напомняха за тях.
Понякога Ел Ниньо не издържаше. Гневът се преливаше навън. Поемаше от силата на Океанът и се понасяше към бреговете. Понасяше се към омразните алчни хора с една мисъл - да отмъсти.
Загряваше Океанът и прогонваше рибите далеч от бреговете. Събираше топлина и влага и ги изпращаше дълбоко в сушата. Викаше вятърът за съюзник и ураган след ураган се стоварваше върху бреговете.
После енергията му се стопяваше. Хората бяха много и винаги идваха нови. Жаждата за печалби ги правеше безстрашни и борбата беше неравна.
Тогава Ел Ниньо, изпаднал в апатия, обръщаше лодката и поемаше навътре в Океанът. Търсеше местенце небелязано от хората. Провесил крака през борда и по цял ден поемаше спокойствието на океанът и се сливаше с него. Погледът му галеше вълните, се чувстваше вечен, като Океанът.
След време вълните отново донасяха омразните следи на човека. Тогава Ниньо се втурваше отново и отново в една загубена битка.

В Океанът по вълните се носи слух, че преди много години една русалка- Ла Ниня, се влюбила в Ел Ниньо. Всеки ден плувала край лодката, но той не я забелязвал. Загледан във водата, дори не усещал присъствието и. Тя не се отчайвала. Вярвала, че ще дойде ден, когато любимият и ще вдигне поглед и тогава...
Един ден, когато пристигнала, лодката я нямало. Ел Ниньо бил потеглил към брега. Отчаяла се и се втурнала да го търси. В Океанът няма пътища и пътеки. Не знаела на къде да потегли, но сърцето и усетило топлината, която оставала след Ел Ниньо. Тръгнала по тази следа, но никога повече не успяла да го настигне и види. Отчаяна, но упорита Ла Ниня и до днес продължава да следва Ел Ниньо. Иска само него. Сърцето и е студено за всичко друго на този свят.
Напред към брега пори вълните лодката на Ел Ниньо и носи топлина и влага, а след него по следите му се лута Ел Ниня и носи студ и суша.
И така до днес, а може би завинаги, защото океанът е вечен. Спомня си времето преди, сега, а може би знае и бъдещето.
Някой ден Ел Ниньо ще спре завинаги. Борбата ще е приключила без победител. Ще провеси крака през борда на лодката и ще се слее отново с Океана. Може би, за кратко ще вдигне поглед и тогава...

А дотогава, ЕЛ НИНЬО...



*Изображението е с лиценз public domain.

.

Принцът Жабок

Някога, много отдавна в едно далечно царство се родила принцеса. Родителите и много се зарадвали, защото дълго били чакали наследник. Обградили я с обич и грижи и растяла щастлива и жизнена.
Само едно нещо тревожело родителите и. Принцесата често се затваряла в свой свят. С часове седяла сама в градината, четяла книги, любувала се на цветята, говорела с птиците и животните.
В тези мигове, ако някой я заговорел, дори не го забелязвала.
Минали години и Принцесата пораснала. Родителите и започнали да мислят, как да и намерят принц. Проучили и харесали много принцове, но Принцесата ги отхвърлила до един.
Вече имала свой Принц в мечтите си и търсела него. Не знаела името му, но била сигурна, че съществува и някой ден ще го срещне. Дори не поглеждала принцовете- кандидати. Знаела, че когато дойде нейният Принц, ще го усети със сърцето си.
Царят и царицата били учудени, но решили да оставят изборът на любимото си дете.
Един ден, докато Принцесата, била в градината, към нея подскачайки се приближил жабок. Това учудила принцесата, защото знаела, че жабите са плашливи, а този дори се оставил да го докосне.
-Здравей, жабче!- усмихнала се Принцесата.
-Здравей, Принцесо!- отговорил Жабокът.
Принцесата се изненадала още повече. Вярно, че тя често говорела с животните и цветята, но за първи път някой и отговарял.
-Не се чуди, Принцесо! Аз съм твоят омагьосан Принц.- важно обяснил Жабокът.- Омагьосан съм от доста време, а единственият начин да се развали магията, е да ме целунеш.
Принцесата се замислила. Не чувствала нищо в сърцето си, но любопитството надделяло. Ами ако това наистина бил нейният Принц?
Навела се, вдигнала Жабокът и го целунала...
В този миг всички звуци изчезнали. Небето се покрило с черни облаци, а слънцето уплашено се скрило. Настъпила пълна тъмнина.
Когато в градината отново станало светло, след нея стоял чудно красив принц и държал в ръцете си жаба. Злата Магьосница, била коварна и магията не била развалена, а се прехвърлила върху Принцесата.
Ужасен Принцът захвърлил Жабата-Принцеса и побягнал надалеч. Никога повече не се върнал обратно.

От ранна пролет, всяка вечер жабите започват своят хор. Не спират цяла нощ. Принцесата Жаба също е с тях. С песен вика своят Принц, но той не идва. Времената на приказките, отдавна са минали и днес никой принц, не вярва в тях.
Само понякога все още се случва, някоя принцеса да целуне пак Принцът- Жабок, но това е друга приказка.

.

Звяр

Нощта беше настъпила от часове и само луната, с червен ореол, хвърляше бледа светлина. Градът спеше, а уличните лампи, примигваха, недоволно и уморено.
Една от тях угасна за миг, а след това примигна и засия по-ярко. Светлината и открои върху близката сграда една огромна тъмна сянка. Изглеждаше зловещо, но нямаше кой да я види.
Звярът застина за миг, а после с плавен скок се скри в тъмното. Остана дълго там неподвижен, превърнал се целият в слух.
Тишината на нощта беше измамна и острият му слух долови хиляди звуци. В тъмното бродеха и други същества и някои от тях, бяха опасни. Други бяха просто жертви, но една неправилна оценка, можеше да му струва много.
Звуците идваха отдалеч и Звярът успокоен, безшумно продължи пътят си. Придържаше се към сенките и само очите му зловещо проблясваха в тъмното.
Внезапно Звярът спря. Сниши се и настръхна. Пред него в тъмното, някой се движеше. Една нищо неподозираща жертва, използваше закрилата на нощта за да се нахрани.
Звярът се притисна до земята и безшумно пропълзя няколко метра. Последва мощен скок, но беше закъснял. Острите нокти се впиха в земята, а жертвата вече беше далеч.
Звярът нададе дрезгав вой и нощта потрепери от ехото. Не беше гладен, но гневът от неуспехът преливаше навън и дълго не успя да овладее дрезгавото ръмжене.
Достигна до една локва и приклекнал до нея дълго пи. После продължи успокоен.
Вятърът се усили, подхвана една найлонова торбичка и я понесе по улицата. С него дойде и миризмата. Миризмата на враг. Беше някъде далече напред, но Звярът настръхна отново. В гърлото му се надигна отново глухо ръмжене, но го овладя. Някой ден щяха да се срещнат, но не днес.
Нощта вече приключваше и светлината на утрото не трябваше да го завари на открито. Безшумно се понесе обратно. Утре щеше да продължи.

-Ах ти, хитрушо такава! Сега, сега ще ти дам да ядеш. Само това знаеш, да ядеш и спиш. Как не ти стига цялата нощ? Ето, ето...
Шарената домашна котка, се отърка гальовно в краката на стопанката си, а после приклекна до чинийката с мляко и дълго пи. След това се сви на дивана, потърка се още веднъж в стопанката си, замърка и задряма. Звярът беше изчезнал с нощта.
До следващата нощ...

.

Имам идея

Вратата се отваря внезапно и в стаята нахлува дребно човече. Усмихва се, настанява се удобно и гордо заявява:

-Имам идея!
Зная, как ще продължи разговорът, но вече съм свикнал и подхващам от началото.
-Да имаш идеи е хубаво нещо. Аз самият често нямам никаква идея, особено когато са ми нужни. Когато са нужни, или ги няма, или пък идват едни от тези, които не вършат работа. Ще споделиш ли своята?
- Е, тя моята не е нещо специално, но върши работа.-Усмихва се заговорнически човечето.- Хрумна ми просто така между другото, докато си работех. Често ми идват такива идеи.
-Зная.- въздъхвам аз.-Като стана въпрос за работа, спомням си, че беше обещал за вчера, да свършиш една.
-А, онази ли?- усмихва се безгрижно човечето. -Ще я свърша днес. Тя работата не е заек, че да избяга. Идеите са друго нещо. Тях ако не ги хванеш веднага, често после никога не се връщаш.
-Така си е.-въздъхвам отново.- Дай да видим този път, какво е. Предполагам си го записал.
-Че защо да го записвам? Ти ще свършиш тази работа. Ще направиш там каквото трябва, че днес идеите са ценни и може някой да я открадне. Затова и идвам при теб. Имам ти доверие!
-Това не е моя работа, но поне ще ми кажеш ли каква е твоята идея?
Тук човечето се приближава и я прошепва на ухото ми.
-Гениална е нали?- гордо се надува дребосъкът.- Елегантно и интелигентно решение. На мен все такива идеи ми идват от малък. Както си седя и хоп, идеята идва. Усещането е невероятно. Не всеки има такова щастие.
-Че е гениална, гениална е.- този път се усмихвам аз. –Била е гениална и преди стотина години, когато е приложена за първи път. Гениална е и днес, защото се използва почти на всякъде по света.
-Знаех си!- възкликва човечето и сякаш се смалява.-Знаех си, че някой ще я открадне! Такава е съдбата на малките хора. Винаги някой ги измества и гази.
-Но това е станало преди век!- възкликвам аз.- Ти още не си бил роден. Как така са ти я откраднали?
-Нищо!- махва с ръка човечето.- Не се сърдя, а и ти не се занимавай. Не си виновен за нищо. Е, тръгвам си... До утре.
-А онази работа?- питам аз.- Мога ли да разчитам, че днес ще я свършиш?
-Разбира се!- оживява се човечето.- Аз нали съм обещал. Утре сутрин всичко ще е наред!

На другата сутрин, вратата се отваря внезапно и в стаята нахлува дребно човече. Усмихва се, настанява се удобно и гордо заявява:
-Имам идея!

.