Ел Ниньо

Ел Ниньо беше рибар безделник. Родил се беше в риболовна лодка и още тогава солената вода се смети с кръвта му. Не знаеше годините си, а тези, които го познаваха, твърдяха че е живял вечно.
Не признаваше сушата и целият му живот преминаваше в Океанът. Хората бяха само досадници, от които гледаше да стои по-далеч.
Океанът му даваше всичко от което се нуждаеше, а се нуждаеше от малко. Океанът беше, като живо същество, с което често говореше. Без думи, просто се сливаше с океана и мислите и чувствата на милиарди водни същества, влизаха в него. В тях имаше всичко- и радост и щастие, раждане и смърт, надежда и отчаяние.
Кръстосал крака през борда на лодката, загледан в залезите или изгревите, Ел Ниньо дори дишаше с ритъмът на Океана. Можеше по цели дни да прекара така. Докосваше с поглед всяка вълна и пред него изникваха картини, които вълната носеше от другият край на света и времето. Защото Океанът беше вечен и често вълните, започнали незнайно кога и къде, носеха истории от преди години.
Често вълните носеха и други неща. Носеха малки зрънца живот,
но носеха и мъртви морски същества. В последните години, най-често носеха боклуци. Черни мазни петна, все по-често покриваха блестящата повърхност, флотилии от модерни кораби, кръстосваха неуморно и всяка от тях носеше смърт. Хората ненаситно грабеха, богатствата на океана и не се задоволяваха с необходимото. Взимаха всичко, а оставяха след себе си само непотребен боклук и отрови.
Ел Ниньо беше кротък, но намрази хората. Избягваше срещите с тях, но те бяха навсякъде. Следите им носени от океанските вълни, всеки ден му напомняха за тях.
Понякога Ел Ниньо не издържаше. Гневът се преливаше навън. Поемаше от силата на Океанът и се понасяше към бреговете. Понасяше се към омразните алчни хора с една мисъл - да отмъсти.
Загряваше Океанът и прогонваше рибите далеч от бреговете. Събираше топлина и влага и ги изпращаше дълбоко в сушата. Викаше вятърът за съюзник и ураган след ураган се стоварваше върху бреговете.
После енергията му се стопяваше. Хората бяха много и винаги идваха нови. Жаждата за печалби ги правеше безстрашни и борбата беше неравна.
Тогава Ел Ниньо, изпаднал в апатия, обръщаше лодката и поемаше навътре в Океанът. Търсеше местенце небелязано от хората. Провесил крака през борда и по цял ден поемаше спокойствието на океанът и се сливаше с него. Погледът му галеше вълните, се чувстваше вечен, като Океанът.
След време вълните отново донасяха омразните следи на човека. Тогава Ниньо се втурваше отново и отново в една загубена битка.

В Океанът по вълните се носи слух, че преди много години една русалка- Ла Ниня, се влюбила в Ел Ниньо. Всеки ден плувала край лодката, но той не я забелязвал. Загледан във водата, дори не усещал присъствието и. Тя не се отчайвала. Вярвала, че ще дойде ден, когато любимият и ще вдигне поглед и тогава...
Един ден, когато пристигнала, лодката я нямало. Ел Ниньо бил потеглил към брега. Отчаяла се и се втурнала да го търси. В Океанът няма пътища и пътеки. Не знаела на къде да потегли, но сърцето и усетило топлината, която оставала след Ел Ниньо. Тръгнала по тази следа, но никога повече не успяла да го настигне и види. Отчаяна, но упорита Ла Ниня и до днес продължава да следва Ел Ниньо. Иска само него. Сърцето и е студено за всичко друго на този свят.
Напред към брега пори вълните лодката на Ел Ниньо и носи топлина и влага, а след него по следите му се лута Ел Ниня и носи студ и суша.
И така до днес, а може би завинаги, защото океанът е вечен. Спомня си времето преди, сега, а може би знае и бъдещето.
Някой ден Ел Ниньо ще спре завинаги. Борбата ще е приключила без победител. Ще провеси крака през борда на лодката и ще се слее отново с Океана. Може би, за кратко ще вдигне поглед и тогава...

А дотогава, ЕЛ НИНЬО...