Усмивките

Навън се чу ръмженето на двигателя на кола и Жълтото коте се сепна. Отвори очи, прозя се, протегна се и с два скока прекоси стаята. Отърка се мъркайки в краката на Ема, но тя не му обърна внимание. Гледаше навън с носле залепено на прозореца и тихо броеше нещо.

-Една... Две.... Три, четири.... Ох! Една....

Котето се отърка отново в краката ѝ, а след това скочи пъргаво на перваза и също се загледа през прозореца.

Навън денят отминаваше и опитвайки се да изпреварят настъпващата тъмнина, десетки хора бързаха към домовете си.

Беше валяло цял ден. От сумрачното небе се сипеше сняг, който затрупваше всичко. Лепеше се по рамената и гърбовете на уморените хора, опитвайки се, да ги превърне в снежни човеци.

-Не е хубаво да се сърдиш толкова дълго! - каза Жълтото коте.- Признавам си, че разлях млякото сутринта, но пък облизах всичкото.

-Не се сърдя!- отвърна Ема.- Една.... Две... Ох, не!

-Тогава защо стоиш цял ден на прозореца? Няма нищо интересно навън. Само студ и сняг. А снежинките не можеш да преброиш. Опитвало съм и зная.

-Не броя снежинките.- отвърна Ема и го погали.- Една... Оооо....

-Какво броиш тогава? Колите? Дърветата? Хората? Досега да ги бях преброило хиляда пъти. Лъжеш ме, както ме лъжеш, че не ми се сърдиш!

-Не, не се сърдя!- отвърна Ема. - Просто наистина съм заета. Сутринта ми хрумна, да ги преброя. Навън беше толкова красиво. Толкова бяло беше, а сякаш никой не го забелязваше. Хората бързаха, все едно утре е края на света. Затова реших да ги преброя, но е трудно. Малко са, трудно се забелязват, а и изчезват бързо.

-Добре де!- ядоса се Жълтото коте.- Няма ли най-после да ми кажеш какво броиш?

-Броя усмивките.- отвърна Ема.- Броя усмивките на хората.

-Усмивките ли?- промърмори котето и се загледа в хората отвън. -Това е по-трудно, отколкото да преброиш снежинките. Може би тъмнината ми пречи, но не виждам нито една.

-Нито една ли?- усмихна му се Ема и го погали.

-Е, май виждам една усмивка.- усмихна се и котето. - Една...

-Две....- допълни Ема.

-Три... Четири, пет....Ох, вече нищо не виждам.

-И аз, но ще продължим утре, нали?

-Разбира се!- отвърна котето и се прозя. - Утре ще преброим усмивките. Ще ги преброим със сигурност. Утре на светло.

Жълтото коте се прозя отново, скочи от перваза, отърка се в краката на Ема и се намести на любимото си място пред печката. Затвори очи и замърка. Мъркаше и се усмихваше.

-Една... - преброи Ема.

-Две.... - продължи котето. - Утре ще ги преброим всичките. Утре....