Може, може

Напоследък все по-често се сещам за един стар виц:

- От това по-лошо не може да стане! - рекъл песимистът.

- Може! Можеее! - засмял се доволно оптимистът.

Та и аз като упорит оптимист гледам, слушам, чета, мисля и си викам:

- Може да стане по-лошо! Може! Може и ще стане.

Зная, че ще стане по-лошо и съм сигурен в това. За съжаление живеем в интересни времена, а това е необходимото и достатъчно условие нещата да вървят от лошо към по-лошо.

Всъщност не би трябвало да е така. Човечеството с всяка година придобива нови възможности да реши всичките си проблеми. Знанията и технологиите пък вече са достъпни практически до всеки.

Само че, нито възможностите, нито знанията използваме както трябва. Те просто отключват и дават сили на две от най-неприятните страни на човека – жаждата за богатство и жаждата за власт. Двете са свързани, а това което имаме като структура на обществото днес, няма ефективни механизми да ги контролира и ограничава.

Вместо това все още се лутаме между двете крайности – пълна свобода с надежда, нещата сами да се регулират и скрита или явна диктатура, където нещата са регулирани в полза на тесен кръг хора.

И първата и при втората крайност, периодично водят до сривове и дълги периоди от „интересни времена“. Същото важи и за многобройните модификации между тях. Дали кризите водят до срив на икономиката или до открита военна агресия, на практика е все едно. Кризите големи или по-малки следват една след друга и една криза дори в малка държава, води до последици за всички.

Моделите, по които живеем са грешни за устойчиво развитие на човечеството, а други няма. Всъщност дори да има, няма кой да ги наложи.

Защо да няма? Нали уж всичко в този свят е в ръцете на хората? Да оставим явните или скрити диктатури, но в огромна част от света, хората поне формално избират пътя и водачите си.

Проблемът е, че този избор не работи. Причината за това не са някакви световни конспирации и промиване на мозъците, макар и тези неща, да имат заслуга. Основното причина хората да не могат да избират устойчив път на развитие е в самите хора. Причината е във всеки от нас.

Работата е там, че за да се избере определен път, трябва достатъчно количество хора, да са на едно мнение и да работят заедно за това, а днес това няма как да се случи. Днес много повече хора, отколкото в миналото имат знанията и възможностите да направят промени, но това не се случва.

Защо?

За да обясня моето мнение, ще спомена една статия, която прочетох преди две или три години. Беше на италиански професор, който посочваше, като най-голямата пречка за развитието на човечеството, така наречената „средна класа“ или по-точно две нейни качества.

Обикновено сме свикнали да приемаме, че точно липсата на средна класа в България е това, което ни дърпа назад. Само че, това не е така. Средната класа е по-широко понятие от множество дребни собственици с добър имуществен стандарт. Средната класа е най-многобройната група в общество. В различните страни, нивото на доходи, имущество, образователен ценз и културни традиции може да е различно, но това не означава, че средната класа не съществува. В този смисъл средна класа има и в България и макар, тя да не е със същата структура, като в Германия например, двете качества, които спират развитието са налице.

Първото се крие в наличието на определено имуществено ниво. Хората от средната класа, не могат да се сравняват нито с малката група богати, нито с бедните. Те осъзнават, че трудно биха се включили в първата група, но една криза лесно би ги пратила във втората група на бедните. Страхът от загубата, прави тази група консервативна.

Второто, което прави средната класа пречка пред промените, се крие не в общата и маса, а в отделните индивиди от нея. Хората днес имат повече чувство за собствена значимост, което може да не е напълно вярно, но води до желанието за формиране и налагане на собственото мнение над другите. Получава се ситуация, в която хора с почти еднакви възгледи, могат да спорят с години за една различна дума или детайл. Спорят не защото това променя картината, а защото ценят и се интересуват предимно от собственото си съществуване и мнение.

Не зная, каква е рецептата. Дори да я имах, не бих спорил дали е вярна или не. Няма да споря и ако някой не е съгласен с разсъжденията ми. Не рецептите и споровете могат да променят нещата, а общите действия, макар и по дребни неща.

Само че, това няма да се случи. Живеем в интересни времена и не само може да става по-лошо, а и ще става. Ще става, защото макар, че повечето от нас не искат да го признаят. Повечето от нас не искат да са песимисти. Останалите просто се правим на оптимисти и вярваме, че може да стане и по-зле.

Можеее! Може!