Самотният бегач

Виждам го всяка сутрин. Независимо от времето навън, когато минавам край пистата, той винаги е там. Винаги сам. Тича с равномерна стъпка и никога не променя темпото. Дори не съм сигурен дали е мъж или жена. Фигурата е слаба, облечена в широк за нея анцуг, а дори и лятно време не сваля ниско прихлупената качулка. Не променя нищо. Ден след ден.

Обикновено напролет на пистата има и други хора. Млади и стари. Със затоплянето на времето се сещат за излишните килограми или проблеми със здравето и за кратко пистата се изпълва с живот. Повечето просто отбиват номера и им личи, че се измъчват. Спират се често, намират повод да се заговорят и забравят защо са дошли. Той никога не се присъединява към тези групички. Не спира равномерният си бяг. Всеки ден, независимо от времето.

Вече съм свикнал с неговото присъствие на пистата и ако някой ден го няма ще ми липсва. Възхищавам му се малко. Трябва да имаш много силен характер, за да правиш нещо с такава последователност. Или пък просто това е единственото нещо, което може да прави. Начин за изолиране от света наоколо.

Някой ден ще потичам с него и ще го попитам.

Навремето се записах да тренирам лека атлетика. Не излезе лекоатлет от мен, но помня думите на треньора: „Който иска слава, бяга на късите разстояния, но ако искаш изпитание на духа, опитай маратона.”.

Всички се юрнахме на стоте метра, но не помня някой от групата да се прочу много. Всъщност след първите тренировки треньорът ме насочи към средните дистанции, но останах разочарован и се отказах. Причината да се откажа не беше непригодността ми към бягането на 100 метра. Винаги съм искал нещата, които правя да са ми интересни. Какво интересно има в нещо, което никога не се променя и завършва за 12 секунди? Или за 12 минути? Аплодисменти за победителя са пет минути и край. Всичко приключва.

Гледам на живота, като на шапката на фокусник. Опитвам се да разбера, как се прави номера със зайчето или с колодата карти. Разбера ли, губя интерес и тръгвам да търся друг фокус. Малко неща са останали завинаги с мен през годините. Понякога живота така се е завъртал, че съм бил принуден да се разделя с неща, което са ми интересни. Може би не ми е достигала и волята, за да ги запазя. В момента имам няколко неща, които правя с удоволствие, но не знам дали утре няма да се разочаровам , след като открия, че зайчето излиза не от шапката на фокусника, а от масата под нея. И тогава ще продължа да търся друго предизвикателство. Друга загадка.

Навремето дядо ми е имал работилница за поправка и производство на радиоапарати. Имаше и патент за собствена схема и конструкция. Поправял е всичко, което му е попадало в ръцете.

Беше направил работилница в мазето, но в годините, в които го помня вече не работеше там. Само подреждаше апаратите и бършеше праха от тях. Рядко ги пускаше и за моя изненада работеха още. Имаше и часовници. Два стенни и десетина джобни от тези, които бях гледал в старите филми. С капаче и надписи по тях. Когато отворех капачето, започваха да свирят и по цели дни прекарвах в отваряне на капачетата. Не бяха много точни, но мен ме очароваше музиката.

Работилницата се заключваше, но дядо ми беше показал къде държи ключа и влизах, когато пожелаех.

Един ден разглобих един часовник. Сигурно щях да разглобя и другите, но ме хванаха преди да стигна до тях. Сигурно съм търсел откъде излиза музиката, но не успях да разбера.

После беше страшно за разказване, но дядо ми ме защити. Не знам, какво точно е говорил, но ми се размина, а на следващия ден ме заведе работилницата и ми каза:

– Хубаво е, че се опитваш да разбереш нещата наоколо, моето момче. Най-лесно можеш да разбереш нещо, като го разглобиш и сглобиш отново. Само, че ако не си сигурен, че ще можеш отново да върнеш нещата, както са били в началото, по-добре не почвай да разглобяваш. Радвай им се, че са такива, каквито са. Все някой ден ще научиш кое как работи и без да го разглобяваш.

Този ден разглобихме и сглобихме един часовник. Всъщност работеше дядо ми, а аз само подавах инструментите или нужните инструменти. Показваше ми, кое за какво служи и как дребните и наглед ненужни детайли заедно правят магията. И разбрах, че не само разглобяването може да доставя удоволствие.

По-късно през живота си съм забравял тези думи. Често съм правил грешката да прибързам и да повредя безвъзвратно нещата. Никога, обаче не съм спирал да търся интересното и вълнуващо.

Казах, че малко се възхищавам от самотния бегач. Утре може да опитам да потичам малко с него и да го попитам, каква е причината за това постоянство. Само че, няма да го направя. Страх ме е, че ще се окаже нещо съвсем обикновено. Ще разваля загадката и сутрин, когато минавам край пистата, няма да го търся с поглед. Ще знам отговора и той вече няма да е загадка. Няма да е фокус...

Ще е просто човек, който тича.