Опря гръб на самотната скала на върха на хълма и се загледа в небето. Слънцето залязваше, но яркочервения цвят, не беше от залеза. Не от земята идваше миризмата на изгорено и сяра, които носеше вятъра.
Календарът казваше, че е пролет, но цветовете наоколо бяха на късна есен. И Земята не раждаше живот, а самата тя загиваше.
Над равнината се издигаше облак от прах. Издигаше се стълб, приличащ на гъба, а отгоре му в смъртоносна битка се бяха вкопчили еднорог и дракон.
Присви очи, опитвайки се да ги защити от вятъра, който носеше смес от ледени кристали и праха от пожарите, но не помогна. Напълниха се със сълзи, които идваха от сърцето, а него нямаше как да предпази.
Вече беше сигурен, но отново и отново, не желаеше да приеме истината. Знаеше, че не може да направи нищо. Беше късно да го спре. Не знаеше кога се беше освободило, не знаеше и как. Можеше само да търси знаците и да се надява, че греши. А знаците се събираха един след друг, докато днес и последният се намести.
Всичко, което се случваше досега, само за себе си не беше страшно. Случвало се беше и в други времена. Случвало се беше и при други Пазители. Затова отхвърляше очевидното. Очите виждаха, но разумът се противеше и търсеше друго обяснение.
Да, хората воюваха, но те винаги го бяха правили. Това беше в природата им, ненаситна за власт, богатство и кръв.
Тролите излизаха и денем, но и това се беше случвало преди. Елфите се избиваха помежду си, но така беше откакто свят светува. Никога не можеше да си сигурен, Светъл или Тъмен елф стои пред теб, защото и едните и другите бяха като двете страни на една монета.
Чуваше писъците на Баншите всяка нощ, но нали това им беше работата. Предвещаваха смърт, но за просветените смъртта беше просто начало на нов живот.
Очите виждаха, но разумът се противеше и търсеше друго обяснение. Противеше се до днес, когато и последния знак зае мястото си. Беше се случило...
Беше се случило, но как? Как всемогъщата магия беше загубила силата си? Как онова нещо беше минало през портите запечатани с девет печата? Кой му беше помогнал?
Кой?
Знаеше отговора на последния въпрос. Освен него имаше само един посветен. Само един, в ръцете на когото сам беше дал всичките тайни, които пазеше.
Но, защо?
Вече беше късно да направи нещо, но искаше поне да научи отговора. Искаше го.
Намери я при потока, където винаги отиваше, когато искаше да остане сама. Присвила се на брега, обгърнала с ръце коленете си, гледаше с празен поглед мътната вода.
- О, сетил си се за мен! - чу гласа ѝ и потръпна.
Това не беше нейният глас, изпъстрен с трели на птича песен. Беше гласът на мъртвец.
- Очаквах те. Разстроен си, нали? Всичко, в което си вярвал, вече няма смисъл. Чувстваш, че живота ти е отминал напразно. Минало, настояще и бъдеше са само пепел. Сърцето ти е пепел. Една шепа пепел...
- Ти си била! Защо? Та ти беше Избраната! Ти трябваше да си следващия Пазител. Примирих се, когато си отиде без да кажеш и дума. Не търсих обяснение. Вярвах в теб! Никога не бих повярвал, че си способна, да го освободиш. До днес...
- Не би повярвал? Защо? Нима ме познаваш? Нима някога си поглеждал в очите ми? Нима някога си ме питал, какво мисля и чувствам? Погледни ме! Аз съм жена! Обичам и мразя, плача и се смея. Аз съм жена, но за теб бях само Избраната. Бях следващият Пазител и нищо друго.
- Та нима това е малко? Избрах те сред милиони други. Посветих ти цялото си внимание, научих те на всичко, което знаех и можех.
- И мислиш, че това стига? Мислиш, че от това се нуждаех? Мислиш, че това е достатъчно за една жена? Та аз те обичах! Обичах те, глупако, но ти беше сляп.
- Пазителят няма право на чувства. Пазителят не е мъж или жена. Той живее само заради мисията си, а всичко друго е без значение.
- Уверен в думите и делата, както винаги... Не си се променил... Не можеш... И не искаш...
- Пазителят трябва да е уверен. Уверен съм в действията си, дори и сега, когато всичко приключи. Зная, че вече няма значение, но как го направи? Печатите не са докоснати?
- Не знаеш ли? Не помниш дори нещата, което сам ме научи? Печатите не могат да го спрат, ако някои го повика по име. Просто произнесох Името му. Призовах го и то се събуди. Злото няма нужда от много покани.
Болката прониза сърцето му и мрак обгърна всичко. Нямаше тунел, нямаше светлина и гласове на ангели. Чуваше само нейния глас, такъв какъвто го помнеше. Изпъстрен с трели на птичи гласове...
- Недей! Не си отивай! Всичко ще е наред!
- Вече няма значение! - чу се да отговаря. - Вече нищо няма значение. Злото не може да бъде спряно. Няма да спре, докато не унищожи всички ни. Късно е!
- Ще го спрат! Веднъж вече са го сторили и ще се случи отново.
- Няма начин! Времената са били други. Земята е била млада, а магиите силни. Днес никой няма нужната сила.
- И това ли си забравил? Не помниш ли, какво го е спряло? Магията няма нищо общо. Спрели са го мъж и жена. Нямали са магически сили. Освен една...
- Освен една... Обичали са се. Може би, тогава това не е края. Може би... За нас обаче е късно...
- За нас? За нас! Не си го казвал никога преди.
- Вече няма значение... Вече нищо няма значение... Късно е! Нямаме време...
- Винаги има време! Винаги! Никога не е късно, да кажеш на някого, че го обичаш!
Няма коментари:
Публикуване на коментар