Декемврийското небе

Земята е замръзнала, но небето е живо. Живи са цветовете и ако вдигнем глава, забележим ги и ги запомним, топлината им ще ни стигне до пролетта. Ще стигне за нас, ще стигне и да раздаваме с пълни шепи.

Следколедно и предновогодишно

Прекарвам последните дни от годината в леност. Не правя нищо, освен ако гледането на стари филми в компанията на бутилка червено вино може да мине за някаква дейност. Печката бумти до мен и не се интересувам от студа навън. Хубаво ми е, безгрижно и спокойно.
Обаче поредния филм приключва с хепиенд и докато чакам да се свали друг, червейчето на съмнението започва да ме гризе.
– Не е хубаво така! – мръщи се то. – Вярно, че са празници и тялото ти заслужава почивка, но поне можеше да използваш мозъка си. Можеше да направиш равносметка на отминалата година, или пък да измислиш идеален план за следващата.
Мога, но не искам. Не, че съм спрял да мисля, но мисленето не става така, както го дават по филмите. Има проблем и човекът сяда да мисли решение. Понякога се съветва с други или пък не седи, а се разхожда, докато мисли. Задължително и не спи поне една нощ и на другата сутрин е измислил най-доброто решение, точно такова, каквото го е искал.
Е, да, ама не! Не става така. Никой не мисли така. Мисленето е постоянен процес и дори и да не искаш, мозъкът си работи. Работи и когато се появи проблем, или знаеш решението му още в началото, или никога не го намираш. Така че, мисленето ще го оставя на мира.
С равносметки също не искам да се занимавам. Равносметките са за младите, които още вярват, че всичко което лети се яде. Вярват, че има полза да теглиш чертата в края на всяка година, поне докато в един момент не разберат, че те нямат роля в сметките. Дали ги правиш или не, дали прихода е по-голям от разхода или обратно, няма значение. Важното е единствено да си си платил важните сметки. Точно, изцяло и на време. Ако можеш...
Слагам още едно дърво в печката, отварям нова бутилка, обаче не мога да си пусна следващото филмче. Червейчето на съмнението продължава да ме гледа с укор.
– Добре, де! – махам с ръка. – За да ме оставиш на мира, ще опитам поне план за другата година да направя. План, цели, мечти или каквото се получи.
Я, да видя сега... С какво да започна? Със здравето разбира се! Догодина трябва да съм по-здрав от тази! Обаче как да го запиша? Като пожелание, като мечта, като заповед?
Ще му мисля другата година, а сега да продължа със щастието. Догодина ще съм два пъти по-щастлив, три пъти по-обичан и пет пъти по-обичащ. Ще съм десет пъти по-добър, ще съм сто пъти по-умен...
Да продължавам ли?
Догодина ще пиша повече приказки в блога... Ще издам първия си роман... Или пък поне ще напиша втория...
Не става така, нали? Това е, като да оценяваш виното без да си отворил бутилката, или пък да ти е студено, гледайки снега навън.
Не искам така. Няма значение, какво, кога и колко. Когато, каквото и колкото. Сега не е време нито за сметки, нито за планове. Сега е време да ми е хубаво, безгрижно и спокойно.
Време следколедно и предновогодишно...

Canon PowerShot SX700 HS

Сигурно през тази година съм бил много послушен или пък просто съм много мечтал, или пък съм бил късметлия, но нямам право да се оплаквам. Не смея и да се похваля, но новия ми фотоапарат го заслужава.
Това е и той.

Марката е Канон, разбира се. Ако при избора на предишното фото надделя това, че беше най-евтиният модел, който се предлагаше, сега не исках друга марка.
Всъщност старият Canon PowerShot А2500 е чудесен компактен апарат. За снимки при достатъчно светлина и близко разстояние е отличен. Често обаче метър или два разстояние правеха невъзможно, снимането на нещо, което исках. По-слабата светлина също го правеше безпомощен. Затова от пролетта започнах да търся апарат с по-голям зум и възможност поне за частични ръчни настройки.
Търсенето е лесно, защото предлагането е голямо, обаче финансите са по-големият проблем. От моделите, на които се спрях Canon PowerShot SX700 HS, беше апаратът, на когото винаги се връщах, но цената ме спираше. Е, има и много по-скъпи модели, има и полупрофесионални на по-ниски цени, но мисля, че си взех това, от което се нуждая. Отделях по някой лев още от лятото и не съжалявам.
Апаратът малко ме изненада с големината и теглото си, но като размери е по-близо до компактните модели, а това, че е по-тежък се оказа предимство, защото го усещам в ръката. Проблем се оказа и намирането на подходящ калъф, но с малко творчество, вече и това е решено.
Това са характеристиките:

Canon PowerShot SX700 HS

Все още го разучавам, макар, че качих вече първия албум със снимки във Фейсбук. Времето тези дни не е подходящо и за разходки, но пък имам време да прочета повече за функциите и да направя няколко експеримента. При едни и същи условия определено снимките са по-добри от тези със стария апарат. Ето и няколко, които не можех да направя със старото фото.

Ще ми е нужно време, за да се науча да използвам най-доброто от апарата, но няма да е трудно.

Всичките снежинки на света

Когато се събудиш посред нощ
и пот студена е избила на челото,
а мраз пронизва като нож
гърдите, дето е сърцето.

Когато облак скрие слънцето
и слепи са за красота очите,
Когато слеят се земята и небето
и няма ги луната и звездите.

Когато се продънят небесата
и сняг затрупа всички пътища,
Когато слеят се в едно лицата,
приличащи на страшни сънища.

Тогава...
Тогава не заспивай зимен сън,
излез навън и не търси пъртина.
Върви напред,
върви, върви...
Върви и остави
студа да хапе бузите
и да щипе очите ти.
Върви напред,
върви, върви...
Върви докато срещнеш две очи,
които ще те стоплят.
Върви напред,
докато срещнеш две очи.
Очи, в които се стопяват
всичките снежинки на света.

За кого

Беше ден, но слънчевите лъчи се губеха сред мигащите разноцветни светлини на витрините. Вратите се отваряха с тихо свистене и пропускаха поредната група забързани хора навътре или навън. При всяко отваряне шумът на хорската глъчка и автомобилните клаксони се смесваше за миг с натрапчивите мелодии на Jingle Bells, Jingle Bells Rock, We Wish a Merry Christmas...

– Не искам да влизаме! – мърмореше пред вратите дребен старец.

Беше облачен в дълго сиво палто, което стигаше до земята. На главата си носеше домашна плетена шапка, нахлупена до огромните му рошави вежди, под които блестяха светлите му, живи очи.

– Обиколихме всички магазини и навсякъде е едно и също. Не ни трябва нищо. Угодих ти, да дойда с теб, но е за последно. Имам достатъчно задачи в къщи, за да си губя времето по този начин.

– Не се сърди, де! – усмихна му се младата девойка, която беше с него. – Имаш нужда от разходки на чист въздух, пък и не съм намерило още, това което търся.

– И какво търсиш? – ядоса се старецът. – Имаш си всичко.

– Не търся нищо за мен. Обаче се сетих, че ти имаш нужда от много неща. Например една хубава боя за коса, определено ти е нужна.

– Никога! Косата си ми е хубава и така! Не зная кой ти пусна тази муха в главата, но мисля, че е същият, който миналата година предложи, да обръсна брадата си. Ще го убия!

– Човекът беше прав – засмя се девойката. – Поне отчасти, де. Всяка професия си има дрескод.

– Прав ли? Висял съм много като него и всичките твърдят, че са прави. Още не мога да простя на Кока Кола за идиотския червен костюм, който измисли. Как си представят да влизам през комините в подобно облекло? О! Виж нещо за теб!

От огромно пано на стената пред тях ги гледаха ухилени две Снежанки. От облеклото им се виждаха само високите кожени ботуши и две тънки червени ленти, които не скриваха нищо.

– Мда! В това облекло ще ти бъде много топло отзад на шейната, а и определено ще те забелязват отдалеч.

– Ще се разсърдя! Знаеш, че не затова говоря – нацупи се девойката. – Нека все пак влезем вътре. Обещавам, че после си отиваме направо в къщи.

Старецът определено не беше съгласен, но докато се чудеше как да се измъкне, видя група възбудени жени с колички за пазаруване, която тичаше към тях. Единственият път за отстъпление беше към магазина и старецът с нежелание премина през вратите.

– Дарете нещо за децата! Коледа е – спря ги висок млад мъж, а жената до него с усмивка им поднесе голяма прозрачна кутия, на дъното на която се търкаляха няколко дребни банкноти.

Старецът се стресна, забърка припряно в джобовете на палтото и извади шепа монети.

– Монети не приемаме! – направи кисела физиономия жената и дръпна кутията.

– Хубаво палто – намеси се девойката.

– Да! – усмихна се жената. – Сребърна лисица. Струва...

– Струва по-малко от часовника на господина – прекъсна я старецът. – Ако застана тук с кутия като вашата, за около хиляда години ще събера достатъчно, за да си го купя.

– Простак! – изсъска жената, но старецът и девойката бяха вече отминали.

Вървяха между отрупаните със стока рафтове, а около тях стотици хора тичаха, крещяха и пазаруваха, пазаруваха. Група младежи в скиорски костюми, опипваше един по един пликовете с нарязан хляб и хвърляха на земята всеки, който не им харесваше. Пред щанда с промоциите две възрастни дами бяха се вкопчили в един пакет и съскаха една срещу друга.

– Тате, счупих си телефона – ревеше наблизо хлапе.

– Нищо му няма. Работи си. Ще ти взема утре нов панел и всичко ще е наред.

– Не искам панел! Искам нов телефоооон! Искам и айфон и таблет! Искааааам!

– Абе ти идиот ли си! – крещеше изкуствена блондинка на мъжа до нея. – Да не си мислиш, че ще приема коледен подарък купен оттук? С тиган ли мислиш да отбиеш номера или с евтиното бельо за проститутки? Да ти кажа ли аз какво ще ти подаря? Има овчи мозък на промоция. На сто процента овците са били по-умни от теб!

Старецът се спъна в нещо и едва не се строполи на пода. Беше някакъв домакински уред с неизвестно предназначение. Снимка на красива жена върху опаковката, обясняваше, че уредът може да прави всичко. „Произведено в ЕС“, „Производител Китай“ пишеше с дребни букви на задната страна.

Старецът внимателно остави пакета на съседния щанд, но младо семейство с препълнена количка, веднага го взе.

– Извинете, но трябва да дойдете с мен за проверка! – жена на средна възраст, уморено лице и униформа им посочи една врата в дъното. – Не сте купили нищо и бих искала да вида, какво имате под палтото.

– Не нося нищо под палтото – ухили се старецът. – Съвсем нищо...

– Длъжна съм да проверя... Оооо! Напуснете веднага магазина, ако обичате иначе ще повикам полицията!

Вратите се отвориха безшумно пред тях и отвън ги лъхна на студ и мирис на дим. Беше ден, но слънчевите лъчи се губеха сред мигащите разноцветни светлини на витрините. Вратите се отваряха с тихо свистене и пропускаха поредната група забързани хора навътре или навън. При всяко отваряне шумът на хорската глъчка и автомобилните клаксони се смесваше за миг с натрапчивите мелодии на Jingle Bells, Jingle Bells Rock, We Wish a Merry Christmas...

– Сега си отиваме в къщи, Снежанке – усмихна се старецът. – Имаме много работа, а Коледа наближава. Така и не разбрах, защо ме доведе тук. Нищо не си купи...

– Наистина ли не разбра? – ядоса с Снежанка. – Доведох те, за да ги видиш. За тях ли се трепеш всяка година? За тези ли носиш подаръци?

– О, не!

– А за кого тогава?

– Не за кого, а защо, Снежанке. Защо е верният въпрос и мисля, че знаеш отговора му. Хайде да се прибираме, че не остана време. Коледа идва.

PocketBook Basic Touch – 624 – впечатления

Наскоро си взех електронен четец. Както винаги го направих след дълго колебание между марки и модели, като накрая забравям за всичко прочетено и поръчвам донякъде по интуиция.
Избрах базов модел без много екстри, но достатъчно добър за мен - PocketBook Basic Touch (624) . Моделът е с 6 инчов екран, процесор - 1 GHz , оперативна памет 256 MB , вградена памет 4 GB.
Екранът е стъклен, сензорен, но има и хардуердни бутони, които са удобни. Няма осветление на дисплея, защото не чета на тъмно, а макар че за модела пише, че има възможност за 16 степенна настройка на сивото, такава няма. Все пък впечатлението ми от текстовете ми е добро. На осветление има отблясъци от стъкления екран, но не са дразнещи окото или пречещи на четенето.
Едно от предимствата, заради които изпрах е броя на четените формати. Моделът чете EPUB (с и без DRM защита), TXT, FB2, FB2.zip, RTF, HTML, HTM, CHM, DJVU, DOC, DOCX, TCR, PRC, MOBI, ACSM и PDF. С PDF файловете обаче нещата не са толкова прости. Свикнал съм на компютъра, да нагласявам размера по мой вкус, но на малкия екран нещата не са същите. За другите формати няма проблеми, но за PDF файловете, увеличението е ограничено. При по-голямо текстът излиза извън полето за четене по широчина. С обръщане на страниците, за да стане дългата страна широчина, нещата се решават, но частично. Максималния размер на текста си остава дребен, макар че се чете. Същият проблем се появи и с формата DJVU. Нещата зависят много от начина на изготвяне на книгата. В най-честия случай четенето на практика е невъзможно или поне неприятно.
С другите формати няма проблем и удобно може да се настроят и шрифта, и размера и междуредието.
Друг проблем, който забелязах дойде не от устройството, а от свалените файлове. Под Убунту системата разпознава автоматично вида на файла, докато два от свалените файлове на книги, бяха със сгрешени разширения, указващи формата и устройството отвори празна страница. След като промених файловото име, всичко си дойде на мястото.
Сензорният екран в първите минути ме затрудни. За първи път работя с такъв, а екранът има две възможности за настройка – Добро качество и Висока скорост. Устройството е настроено по подразбиране на Добро качество и реакциите бяха със закъснение. След като избрах Висока скорост, нещата си дойдоха на мястото, а не усетих някакво влошаване на качеството.
Менютата са удобни, на български и бързо свикнах с тях, а не съм работил с подобно нещо. В библиотеката има набор с книги на различни езици, но не и на български. Има браузър, но не е удобен за работа. Освен това нямах представа за осакатения вид на сайтовете отворени с мобилни устройства и нямам намерение да използвам такива, дори когато нямам друг вариант. Скоростта на зареждане също ме изкарва от равновесие и ми напомня първия ми интернет доставчик от преди около 10 години.
След приложенията има безполезни игри, речници, сред които отново няма български и една програма за рисуване, който макар и елементарна може да ми свърши работа. Има възможност и за синхронизиране на файловете с профил в Dropbox, но не мисля да събирам всички книги на света.
Тепърва ще проучвам как мога да инсталирам допълнителни приложения. Сред файловете има и упътване за работа на български, но както всеки уважаваш се българин, още не съм го прочел.
Това, което не ми хареса е, че не мога на трия и преименувам файловете от устройството, но нещата стават лесно, когато устройството се свърже с компютър.
В комплекта нямаше зарядно и устройството се зарежда с USB жак от компютъра. Става по-бавно и за пълен заряд са нужни поне 4-6 часа. Не съм засичал консумацията само при четене, но за около четири часа работа, основно с приложения и браузър, които са по-енергоемки, се изразходва около 10 % от капацитета на батерията.
Мисля, че устройството ще ми свърши идеална работа. Разбира се по-удобно ми е да чета на компютъра, но често се разсейвам отваряйки браузъра, а тук нямам такова изкушение. Размера от 6 инча е добър, но по-голям не е недостатък. Едно от колебанията ми беше, дали да не взема таблет, защото е многофункционален и има възможност да инсталиране на допълнителни програми и приложения и то още е в сила.
Още две неща. Поръчах си и калъф, но той по-скоро пречи на четенето. Предпазва при пътувания, но същата работа върши и кутия, за четене по-скоро пречи. Взех си и карта памет, но и тя е излишна, поне на първо време. С каквато и скорост да чета, запълването на паметта дори на устройството ще отнеме година, две или три.
Няма да слагам оценка, още повече, че това е първото ми устройство от този вид. Мога обаче да кажа, че поне за мен е точно това, което ще ми свърши работа.
На първо време започвам някои по-стари книги, които съм чел преди време, но не притежавам. Следват и няколко книги, които отдавна съм набелязал, но все не остава време. Имам и някои от новите „модни“ заглавия, но ще си изчакат реда. Когато, тогава и обещавам да не пиша ревюта. Четенето е нещо лично, между читател и книга. Никога не съм се впечатлявал от чуждо мнение за книга, както и от име на автор или корица и не мисля, да афиширам моето.
Нямаше да пиша и за устройството, но съм обещал на няколко приятеля да споделя, а така ми е по-лесно.

Е, и?

13 декември е...
Е, и?
Днес навършвам 49 години...
Е, и?

Преживях още една година...
Е, и?
Беше тежка година...
Е, и?
Имаше и хубави моменти...
Е, и?
Уморен съм...
Е, и?
Здрав съм...
Е, и?
Тази година започнах да чета само с очила...
Е, и?
Видях писаниците си на хартия, събрани в книга...
Е, и?
Истинска книга, дори две... Колко хора, могат да се похвалят с това?
Е, и?
Някои хора, дори харесаха книгите...
Е, и?
Остарях с една година, но още съм същия...
Е, и?
Намерих нови приятели...
Е, и?
Загубих някои от старите...
Е...
Не спрях цигарите....
Е, и?
Зарадвах хора, които обичам...
Е, и?
Натъжих хора, които обичам...
...
Установих, че имам всичко, което ми е нужно...
Е, и?
Имам повече, отколкото съм заслужил...
Е, и?
Никога няма да имам всичко, което искам...
Е, и?
Дадох това, което можех, на който го пожела...
Е, и?
А днес е обикновен работен ден...
Е, и?
13 декември е...
Е, и?
Днес навършвам 49 години...
Е, и?
Догодина ще навърша 50...
Е, и?
Цифри, цифри, цифри. Уморен съм от цифри...
...

Път

Преди много години, зад девет планини в десета имало едно едно царство. Царството било голямо и силно, а Царете му мислели, че всичко на този свят е създадено само за да им служи.

Царството граничело с друго, което било малко и слабо, но пък през него минавал важен път. Това не било дори истински път, защото в по-голямата си част представлявал тесни каменисти пътеки, край които безмилостни разбойници дебнели за плячка. Пътят минавал през пустиня, в която пясъците го затрупвали всеки ден, през реки, които нямали брод и планински проходи, в които и лятно време снегът не се топял. Въпреки това обаче ден и нощ кервани с търговци минавали по този път, карайки стоката си към пазарите на много царства.

Това дразнело Царят на голямото царство и един ден той решил, да промени нещата. Наредил да построят нов път в неговото царство. Път, който да бъде прав, като стрела, удобен и сигурен.

Пътят бил построен бързо и нямало друг като него никъде другаде на земята. Бил широк, удобен и прав от хоризонт до хоризонт, но...

Пътят бил прекрасен, но много малко хора го използвали. По него минавали месни хора, но керваните с търговците продължавали да използват стария път. Затова Царят наредил да поканят водачите на керваните. Лично ги развел и им показал всички удобства, които имал новия път.

– Чудесно! Превъзходно! Впечатляващо! – похвалили го гостите.

– Благодаря! – зарадвал се Царят. – Надявам се, че след като видяхте новия път, вече ще минавате с керваните само по него.

– О, не! – поклатили глава търговците. – Хубав е, но не е нашия път. За нас път е нещо, което започва там, откъдето ние ръгваме и завършва там, където ние искаме да отидем.

Седмицата 49

Още е есен и седмицата беше мъглива и дъждовна. Някои казват, че есента е тъжен сезен и ги подтиска, но голите клони и тъмното небе ме изпълват съмо със спокойствие. Есента е просто край на един цикъл.

През седмицата прочетох един текст за уморените от живота хора. Да си призная, не разбрах, защо толкова го харесват. Ставаше въпрос основно за хора, които сами са избрали пътя си. Сами са избрали пътя си и могат да го променят отново сами.
Ами останалите? Тези, които никога нямат избор. Тези, които са уморени, но не могат да си позволят да си тръгнат. Тези, за които дори есента не е време за почивка. Ами гези, които са уморени от живота, още от раждането си?
Края на есента е. Време е за почивка. Почивка до началота но другия цикъл на живота. Обаче, както и сред хората, някои цветя не признават това.

Може би просто са объркани? Или пък и те са уморени от живота, но никога не са имали и няма да имат право на избор?

Как трябва

На трона на едно малко царство се възкачил нов Цар и още на следващия ден започнал да променя закон след закон.

Законите в царството били променяни и преди това хиляди пъти от хиляди царе, но този път хората настръхнали и започнали да протестират. Протестирали и с право. Как да не протестират против такива закони:

Забранявам всякакви разисквания за състоянието на царството!

Забранявам всякакви планове и мисли за бъдещето!

Забранявам всякакви критики срещу каквото и да е в настоящето!

– Не може така! - възмущавали се хората в царството. – Този нов цар иска да ни отнеме свободата. Може да нямаме много, но ако загубим свободата си, няма да имаме нищо.

Възмущавали се хората и дори взели да се бунтуват.

– Не може така! – рекли на Царя старите царски съветници. – Законите не трябва да се пишат така!

– А как? – попитал новият Цар.

– Ето така! – усмихнали се съветниците.

На другият ден Царят отменил всички издадени закони и обнародвал три нови:

Грижата и отговорността за настоящето и бъдещето на всеки поданик на царството е единствено на Царя.

Царят, жертвайки цялото си време, се ангажира да мисли за всичко, да планира и анализира всичко вместо своите поданици.

Всеки, който попречи по какъвто и да е начин на Царя да изпълнява благородните задачи възложени му в предишните два закона или оспори действията му, се наказва със смърт.

Още същия ден хората се успокоили и животът в малкото царство потекъл, както преди...

Златните ръце

В един съвсем обикновен ден, в един съвсем обикновен замък, в едно съвсем обикновено царство царският Шут скучаел. Скучаещият бил съвсем обикновен шут, а скуката била съвсем обикновеното му състояние. Съвсем обикновеният Цар на царството, обикновено се нуждаел от шегите на Шута вечер, когато обикновено се прибирал от съвсем обикновените си ловни развлечения, които обичал да разказва на вечеря с не съвсем обикновено преувеличение.

Разказите на Царя били единственото не съвсем обикновено нещо в цялата история и любима тема за шегите на Шута, но това се случвало след вечеря, а дотогава Шутът нямало какво да прави, освен да се отдава на съвсем обикновената си скука.

Това не било лесна задача дори за един съвсем обикновен шут, затова в този съвсем обикновен ден, вместо да скучае, както обикновено Шутът се загледал в нещата, които правели другите хора в двореца.

Първо пред погледа му попаднала една съвсем обикновена прислужница, която бършела праха от една съвсем обикновена статуя. Прислужницата била ниска, а статуята висока и колкото и да се стараела не можела да избърше праха отвсякъде.

– Защо се мъчиш така? – засмял се Шутът. – Ако се качиш на един стол, ще изчистиш бързо цялата статуя.

– Така са ме учили и така мога! – отсякла прислужницата. – Ако можеш по-добре, направи го, а не ми давай съвети!

Шутът не чакал втора покана. За минута почистил статуята, както никога не била почиствана.

– Видя ли? Само трябва да помислиш малко, преди да правиш нещо.

– Не е до мисленето! – нацупила се прислужницата. – Опитвала съм и не се получава. Мисля, че е от ръцете, а това не мога да променя. Златни ръце имаш, Шуте! Мини отново утре насам, че ще чистя големия полилей, а без теб няма как да го направя.

Шутът махнал с ръка и продължил обиколката си. Където и да минел виждал хора, които вършели зле работата си. Опитвал се да им покаже къде и как грешат, опитвал се да им кажа, как да направят нещата по-лесно, но никой не приемал съветите му.

Затова Шутът накрая запретвал ръкави и на практика показвал как се правят нещата.

– Браво! Златни ръце имаш, Шуте! – похвалил го конярът, след като подковал и осемте коня на царската колесница. – Ела утре отново, че е ред на ловните коне на Царя, а без твоята помощ, ще ми се карат отново.

– Златни ръце имаш, Шуте! – поклонил му се готвачът. – Такива ястия Царят не е опитвал от години. Мини утре отново насам, защото Царицата има рожден ден и ще иска нещо по-специално. Без твоите ръчички, отново ще ме налага с големия черпак.

– Златни ръце имаш, Шуте! – похвалил го и шивачът. – Любимата мантия на Царя стана като нова. Мини утре отново насам, защото Принцесата иска нова рокля и ако отново и се смеят на бала, ще ме изпрати при палача.

– А, не! - възкликнал градинарят. – Утре Шутът го искам цял ден в градината. Новите цветя трябва да се пресадят, защото ако не се прихванат, Царят ще ме изпрати да донеса нови семена от Царството на драконите, а от там никой не се връща.

В този не съвсем обикновен ден Шутът обиколил целият замък и помогнал на всички да си свършат работата. Получил от всички похвали и бил доволен от себе си, само дето бил уморен.

След вечерята шегите му хич ги нямало, но Царят не се разсърдил.

– Разбирам те! – казал му Царят. –Всички казват, че имаш златни ръце и с каквото се захванеш, все се получава. Получава се даже по-добре отколкото от ръцете на хората, на които плащам затова. Това е по-ценно от шегите ти след вечеря, които са едни и същи от поне две години. Поне да бяха смешни, но не са. Чудя се, как да използвам талантите ти от утре. Дали да не те взема с мен на лов, да покажеш на главния гончия, как трябва да се правят нещата? Или пък да те сложа на трона за един ден, за да ми покажеш, как да управлявам по-добре?

– Няма смисъл, Ваше Величество! – отвърнал тъжно Шутът. – Утре няма да правя нищо. Ще си бъда отново съвсем обикновен шут, в едно съвсем обикновено царство. Може би само ще променя шегите си. Може би дори ще бъдат смешни.

– Как? Защо? - попитал Царят. – Защо ще похабяваш многобройните си таланти и златните си ръце, за нещо съвсем обикновено?

– Защото не е до ръцете! – усмихнал се Шутът. – Ръцете ми не са златни, а съвсем обикновени. Днес обаче разбрах, че за да свършиш една работа, не трябва да имаш златни ръце, а желание за това. Ако имаш желание, ще я направиш добре, дори и да си без ръце.