Гората не е само дървесина

Преди време обещах да пиша по често за светът, който ни заобикаля(Водата). Не за хората, а за Планетата, която е наш дом. Все отлагам за някой друг ден. Обръщам повече внимание на хората, може би защото за разлика от природата, те не са вечни. Не, че Природата не се променя. Усещаме промените дори в рамките на краткият човешки живот, но сме свикнали да я приемаме само, като фон на театърът на нашите действия.
Може би е така, а може би ние сме просто, като бълхите в козината на кучето. И в най-последователните ни усилия да я унищожим сме по-скоро жалки, отколкото ефективни. Един природен катаклизъм би ни изтрил от лицето на Земята.
Само, че бълхите върху кучето, не разбират това. Вплели се в козината, от висотата на положението си, гледат глобално на света:
Глобализация, глобално затопляне, сметка от Глобул, глоба за неправилно паркиране...
Всеки със своята гледка, всеки със своето мнение.
Гледаме от високо и надалеч, а не виждаме нещата в краката си. Не виждаме нещата, които са близо до нас. Забравяме, че цялостната картина на света, която виждаме е сбор от малки парченца. Говорим за Планетата, а пренебрегваме малките и клетки.
Всичко на тази планета е свързано и е част от локални екосистеми. Дори съществото наричаща се Homo sapiens е част от тях. Дали ще има достатъчно разум да осмисли това, за мен е съмнително, но може и да греша. Вярно, че бълхата не може да убие кучето, но може да възпали кожата му, там където е впила зъби. Homo sapiens от самото си създаване прави точно това. Унищожава средата, в която живее. Всеки ден, час и секунда, на всяка екосистема в близост до нас се нанасят трудно поправими щети.
Българските гори са пример за унищожаване на такива екосистеми.
Миналата седмица получих покана за среща по имейла от българският клон на WWF. Поводът беше кампанията –Гората не е само дървесина! и петицията инициирана от WWF.
Не отидох на тази среща. Нямах физическа възможност, но и дори да имах пак бих пропуснал. Участвал съм в много петиции, но нито една не е имала резултат. Защото освен заявената в тези петиции позиция на гражданите, трябва да има и кой да чуе техните желания. Българските политици са над такива „дребни” неща, като волята и желанията на „простият електорат” . Затова и се включих в създаването на партия, в която политиците ще бъдат само изпълнители на волята на хората отдолу. В момента тече набиране на членове за учредяването и. Вижте - Набираме хора.
Втората причина, за да не отида е, че организацията не е българска. Зная, че това е детинска постъпка, но мисля, че имаме потенциал да решаваме проблемите си, а не за всичко да чакаме някой отвън да ни казва и показва, какво и как да правим.
Тук обаче се замислих за българските екологични движения. Има ги много, но само на книга.
Къде бяха те, когато багерите унищожиха естественото корито на Реката? Нямаше ги и реакциите бяха от обикновени граждани. Тях не ги снимаха по никоя телевизия и ги обвиниха, че са некомпетентни и злонамерени елементи, но те се опитаха да направят нещо.
Къде бяха българските екоорганизации, когато с години се сечеше поголовно в горите върнати на Симеон Кобурготски(Кучетата си лаят, резачките си режат)? Там продължава да се сече, а и не само там, но лидерите на тези организации са по-притеснени, че не могат да протестират на жълтите павета. Паветата са по-важни естествено, защото там са камерите на телевизиите!
Затова и прегледах внимателно материалите от кампанията на WWF. Харесаха ми. Не оформлението, а начинът по-който се разглеждат нещата. Работят професионално.
Не се третират проблемите на парче, а се набляга на взаимосвързаните процеси. Защото в последните години, ако нещо се говори за българските гори, това е единствено за незаконната или узаконена поголовна сеч в тях. Забравя се, че горите не са само дърветата в тях и унищожаването на тези малки екосистеми може да стане по много начини. Забравя се бракониерството, липсата на ефективна защита на по-малките растителни видове, забравя се, че туризма също може да нанесе непоправими щети. Забравя се, въпреки засаждането на нови масиви, всяка сеч нарушава и водният баланс.
Надявам се българските участници в този проект, да научат нещо и да са полезни и в бъдеще.
Кампанията за мен е полезна, по-скоро от образователна гледна точка. За петициите, вече казах мнението си в началото, а и да се вярва, че нашите народни „избраници” в парламента, ще направят нещо различно от това, което са си наумили е утопия.
Все пак в настоящият момент, това е единственото нещо, което се прави, освен неорганизираните действия на отделните хора. Хората от WWF се опитват наистина да направат нещо.
Затова до края на кампанията, в този блог ще стои банер с линк към сайта на WWF. Там може да си включите и в Петицията.
Ще е от полза дори само да се замислите. Ще е от полза, ако решите,че можете да направите нещо и вие. Не за глобалното, а за частното. Нещо за нещата около вас, дори да ви се струва, че са много дребни.
Аз съм избрал този Път.

Други писали по темата(Очаквах да са повече):
Социопатно: Срещуположен палец в колелото на еволюцията - legrandelf
World Wrestling Federation –Илия Марков

.

Тримата мисионери

Някога преди много години, когато светът бил негостоприемно и диво място дори и на старият континент, имало хора, които напускали сравнително уредената цивилизована Европа и се втурвали в неизвестното. Някои били просто авантюристи, други както и днес, търсели по-добър живот. Имало и едно особена група- мисионерите. Обикновено въоръжени с вярата, те стигали по-далеч от останалите. Освен вярата носели и знание. Вярвали в мисията си и вървели неотклонно по своят път. Често, обаче действията им носили вреда на народите, до които достигали. Унищожили се култури, някои от които били на нивото на европейската. Не винаги и успявали, като често оставяли костите си по незнайни места. Вярвали, че жертвайки животът си ще осигурят блаженство на душата си и много от тях били признати за светци, а историите им се помнят и до днес. Искам да разкажа и аз една история, както я виждам аз.
Един епископ имал трима любимци монаси . Имал бил и други, но тези били най-добрите. Епископът често ги давал за пример и когато в една далечна страна се наложило да се пратят мисионери, той препоръчал тримата.
Страната била дива, а битът на местното население далеч от всякакви представи за цивилизация. Всеки изпратен мисионер или загивал или не издържал и месец и позорно се връщал назад.
Тръгнали тримата и след дълго пътуване, стигнали на мястото. Били задържани веднага и местният вожд им предложил да се отрекат от вярата си и да заживеят с племето или да загинат.
Трудно решение. Двама от мисионерите се отрекли, а третият предпочел смъртта.
Минали години и животът на двамата оцелели не бил лек. Единият забравил скоро всичко, от стария живот, приел напълно местните обичаи и се превърнал в дивак. Вторият обаче не се предал. Крачка по крачка предавал знанието си на хората и лека-полека спечелил уважението им. Не променил вярата на нито един човек, но когато след години дошли новите мисионери, не ги очаквала сигурна смърт.
Тежките условия бързо взели животът и на останалите двама и когато вестта за смъртта им стигнала до родината им, старият епископ още бил жив.
Натъжил се, погладил брадата си и казал:
-Колко различни са пътищата, които Бог ни е отредил. Първият е загубил животът си, но душата му е отишла право в Рая. Вторият е запазил животът си, но го е пропилял и душата му ще отиде в Ада. Третият е съгрешил, но все пак е запазил човешкото в себе си и ще се пречисти в чистилището.
След седмица епископът починал. Отишъл на небето и се изправил пред свети Петър. Докато светията разлиствал тефтера, епископът се обадил:
-То моята е ясна. Цял живот съм водил праведен живот, но как са моите ученици.
-Всеки му е отсъдено според делата.- отговорил свети Петър- Първият е запазил своята душа, но е загубил без борба най-ценното, което Бог му е дал- Животът. Затова е в Ада. Вторият е запазил животът си, но не го е пропилял безцелно. Все пак всеки грях може да се изкупи- затова е в Чистилището. Третият е загубил душата си, но е посветил животът си на другите и е спасил техните души. Затова е в Рая. Чакай да видя и теб къде трябва да настаним.
-Няма смисъл.- махнал с ръка епископът и се отправил с наведена глава към Чистилището.

.

Моята борба срещу социализма (спомени)

Миналата седмица в един коментар под пост (Воайорството), Павел Борисов разказа, как е провалил надничането през ключалката на една партийната секретарка и на шега каза, че ако включи този епизод в автобиографията си можело е да се изкара дисидент(активен борец срещу социализма). Когато го прочетох се засмях, защото си спомних подобен случай, но мисълта ми отплесна за дисиденството. По мое време дисиденти нямаше. Имаше активни борци срещу фашизма, но нещата бяха същите. Не беше важно какво си правил преди време, а какво ти пише в автобиографията.
В България активни борци с лопата да ги ринеш, но заслугите на повечето се състоят в това, че са погледнали накриво патрийният или комсомолски секретар. Повечето са го направили, когато той не е гледал към тях, но това не омаловажава факта.
Затова пък двадесет години след режима, все повече хора си спомнят за тези си действия. Някои дори са издали вече и мемоарите си, други ежедневно пишат за това в блоговете си. Най-шокиращо за мен беше, когато видях „спомени” от онова време написани от 25-30 годишен младежи. На всичко отгоре подобни писания определено се поощряват и се дават за пример.
След изненадата се замислих, върнах се във времето и нещата си дойдоха на място.
Защото за борбата срещу социализма и режима, възрастта не беше пречка. Тук ще разкрия една малка тайна:
Режимът рухна през 1989 година по една единствена причина- моите целенасочени усилия, още от най-ранна възраст.
Не искам да се хваля, но тези неща трябва да останат в историята.
Започнах Борбата още от първи клас. Съвсем умишлено рушах социалистическото имущество, газейки затревените площи гонейки топката. На всичко отгоре издрасках целият си чин с надписи, които само на пръв поглед изглеждаха безмислени. В тях беше скрито тайно послание призоваващо за борба срещу режима.
Във втори клас унищожих съвсем съзнателно и чавдарската си връзка. Точно преди едно тържествено събрание я омазах с мазина от баничка, а за капак я полях и с боза. След това скрих следите, като я изхвърлих в една кофа за боклук.
В четвърти клас ми се падна да нося портретът на Георги Димитров на една манифестация. Тежък беше, но истинската причина да го захвърля в една локва и да се скрия на сухо от проливният дъжд, беше моята борба срещу култът към личността.
Продължих дейността си в посока на терористичната дейност. В следващите години опитах създаването на експлозиви от всякакви материали, като най-големи успехи постигнах в ракетостроенето. За съжаление проектираните и изработени от мен от ракети достигаха обхват максимум до 10 метра. Нямаше и как да увелича мощността им, защото материалите с които разполагах бяха само консервни кутии и карбамид.
Виждайки, че тероризма е бита карта се ориентирах отново към идеологическият фронт. Определено беше по-трудно, защото ДС не спеше, но резултатите бяха по-ефективни.
Сред нещата, с които най-много се гордея бяха използването на томче от събраните произведения на др. Живков за правене на книжни самолети, с които мислех да емигрирам в Америка и да заживея животът на волен индианец. Все пак останах, но само за да довърша Борбата. Няма да влизам в подробности за следващите си геройски постъпки (тях ще запазя за мемоарите си) и ще премина направо към събитията през 1989 година.
Бях със състуденти съмишленици на производствена практика в едно малко градче. Вечер вечеряхме в единственото ресторантче на града. След вечеря пийвахме по чашка и започвахме пропагандата срещу режима. Днес някой може де си помисли, че разказването на политически вицове не е нищо, но в онези времена си беше опасно оръжие и за двете страни. Хората там бяха кротки и свити и първоначално се правеха, че не чуват , но след час ресторантчето кънтеше от смях. На следващата вечер ни посрещнаха от вратата и търпеливо ни изчакаха да завършим вечерята и да започнем пак. В ресторантът имаше и правостоящи, а по прозорците се бяха събрали любопитни.
На третата вечер, обаче когато започнахме да разказваме, тишината ни озадачи. Огледахме се и видяхме на една маса в ъгъла двама униформени милиционера. Тогава милиционерите и военните никога не сваляха униформите, а пистолетите им бяха вечно на кръста в очакване на врага.
Вече бяхме преполовили репертоара си и място за отстъпление нямаше. Разбрахме, че решителният ден е настъпил. Погледнахме опасността в очите и хвърлихме в боя вицовете за милиционери.
Врагът не издържа жестокия удар и се огъна. Младият милиционер целият червен, скочи от масата, хвана се за сърцето и промълви:
-Ох! Ако др. Живков научи, какви змии храни с парите за образование, няма да го преживее. Ще се... Ще...
Тук по-старият милиционер избухна в смях, хвана подръка колегата си и го изведе на чист въздух, като през цялото време се държеше за корема.

На следващият ден се прибрахме в София, а след седмица съобщиха, че др. Живков си е подал оставката. Веднага разбрахме, че докладът за нас е достигнал до него. Изправен пред такава опасност, той се беше предал.
Отначало никой не вярваше, но после от нищото се пръкнаха герои, които твърдяха, че те са го свалили. Само няколко човека знаеха истината и до днес никой от тях не е проговорил. Днес открехвам страницата, но ще запазя имената в тайна. Ще ги научите, когато излязат мемоарите ми.

.

Снежанка

Входната врата на малката къща се отвори с трясък и вътре се изсипаха джуджетата, изцапани с кал от глава до пети.
-Снежанке, готова ли е вечерята?- изрева Понеделник.- Гладен съм като вълк.
-Снежанке, а пък аз си скъсах дрешката. Нали ще ми я зашиеш след вечеря?- приплака Петък.
-Всичко е готово.- засмя се Снежанка- Бегом всички в банята, че досега съм чистила. Така е не се научихте да оставяте калните ботуши отвън.
Докато джуджетата сваляха мърсотията от себе си, Снежанка подреди и почисти след тях и дори успя да зашие дрехата на Петък. Накисна мръсните дрехи и чак тогава седна нари тях на масата. Тя отдавна беше подредена за вечеря и джуджетата тропаха нетърпеливо с приборите. За минута настъпи тишина, нарушавана само от шумът на тракащи зъби и мляскане.
-Пак месо!- изръмжа през зъби Понеделник- Снежанке, знаеш че не го обичам. Искам гъби за утре!
-Малко е препечено и безсолно, но е по-добре от вчерашните зеленчуци.- измърмори Вторник.
-Не е лошо, но си се изложила с десерта, Снежанке.- обади се и Петък- Така и не се научи да правиш тортите.
-Така си е!- изръмжа Сряда- Готвенето не ти се удава. Трябва да влагаш повече усилия. Някой ден ще се ожениш за твоят Принц, а той може да не е всеяден като нас. Днешните принцове са гастрономи и ценят вкусната храна.
- Като стана въпрос за принцове, скоро не съм виждал някой да минава наблизо. – започна Събота- Според приказката принцът трябваше да дойде, когато злата царица отрови Снежанка. Само, че царицата по невнимание сама изяде ябълката и приказката се обърка. Добре, че поне Снежанка избра да остане тук, вместо да се върне в замъка. Тук с нас е щастлива.
-Все пак, въпросът с Принца остава.- включи се и Неделя- Трябва да помогнем и ние. Вярно, че не познаваме много принцове, но приказката трябва да завърши с щастлив край.
-Така е!- Четвъртък се почеша по главата и продължи- Лично на мен ми харесва Принцът на Елфите. Вярно, че е дребосък, но си е Принц. Ще са си лика прилика с нашата Снежанка.
-Хм...- замислено поклати глава Понеделник – Този дребосък не ми вдъхва доверие. Все пак Снежанка е хубавица и Принцът трябва да е на ниво. Аз поне залагам на синът на дърваря. Работлив е и хубавец, а и всеки ден наминава насам. Пък и добра професия има- дърва винаги ще трябват.
-Да, бе! – намръщи се Вторник- Не става! Нашата Снежанка е с потекло, пък и зестричка ще и подготвим. Не е за всяка уста!
- Спорете си, Вие.- побутна празната чиния Вторник- Като дойде принца, Снежанка няма нас да ни пита. Мен ако питате, не и трябва никакъв принц. Добре си е тук. Ние сме нейното семейство и хич не и трябва друго.
- Хайде да се лягаме. –Прозя се Неделя- Утре пак ще копаем цял ден. Каквото е писано ще стане.
Снежанка не се обади. Остана сама замислена на масата. След час разтреби , изми чиниите, а след това тихо отвори големият сандък до леглото си. Внимателно извади една кутия от дъното и я отвори.
-Огледалце, огледалце я кажи...
-Ти, Снежанке си най-красивата на света. Винаги е било така и още е!
-Дори не изчака да задам въпроса. Все едно и също си говориш. Не ме интересува, коя е най-красивата. Искам да зная къде е моят Принц и кога ще дойде.
- Съжалявам, но аз съм просто едно огледало. Зная отговорът само на един въпрос. Всъщност хората могат и сами да си отговарят на него, но им е по-приятно, когато някой друг им го казва, дори и да лъже. Едно обикновено огледало би свършило същата работа.
-Право си, но дали не можеш да ми дадеш поне съвет? От години го чакам, а той не идва. Къде се губи?
- И съвети не давам Снежанке. Най-малко пък за принцове. Доста от тях са се оглеждали в мен, но никой не ме е питал къде е неговата Снежанка. Сигурен съм само в едно. Не го търси в огледалото, а в сърцето си.

На другата сутрин джуджетата се успаха. Пръв се събуди Понеделник и виковете му събудиха и другите. Слънцето вече беше високо, а закуската не беше на масата. Дрехите им не бяха изгладени и сгънати грижливо до леглата им. Джуджетата разтревожено се втурнаха да търсят Снежанка, но нея я нямаше.
Накрая намериха на масата в кухнята бележка, затисната с едно старо огледало.
Прочетоха я, а после мълчаливо насядаха около масата.
-Е, какво пък толкова.- обади се накрая Неделя- Трябваше да си тръгне някой ден. Тук я бяхме превърнали в прислужница. Не сме и нужни ние, а Принца. Когато го намери, съм сигурен, че няма да забрави да ни покани на сватбата. Нали приказката завършваше: Яли, пили и се веселили цяла седмица. А после заживели щастливо...

.

Отечество любезно

Преди няколко години във всички медии се подмяташе темата за изучаването на българските класици в училище. Поводът беше отпадането на едно стихотворение на Иван Вазов от учебника за първи клас. Журналистите за пореден път изместиха центъра и с месеци темата се третираше на ниво, кой е наизустил стихотворението и кой не. Оказа се, че и самите журналисти не знаят цялото, обаче това не им попречи да си правят гаргара с политици и интелектуалци. Всъщност нормално е да не помниш едно стихотворение. Аз също не го помня цялото въпреки, че вчера го четох пак. Не помня текстове. Когато чета нещо запомням настроението и картината, която то рисува. Не го наизустявам, колкото и да ми харесва. Няма смисъл. Целта на авторите не е да се помни всяка тяхна дума, а да споделят мисли и чувства.
Водещите на предаванията не се опитваха да вникнат в темата. Гонеха рейтинг, като се опитваха да направят другите за смях. Успяваха. Народът се смееше на воля, въпреки че голяма част от смеещите, се също не знаеха повече от първите два реда на стихотворението.
Само, че няколко месеца преди това бях прехвърлил набързо част от българските автори. Не научих нищо наизуст, но ми стана странно, че нито един от участниците или водещите не си направи труда, дори да научи името на стихотворението. Всички говореха за „Отечество любезно”. Само, че стихотворението се казва „Отечество любезно, как хубаво си ти”. Малка разлика, но съществена. Защото има още едно стихотворение и то наистина се казва „Отечество любезно”. Написано е от Елин Пелин – друг наш гений на писаното слово и е реплика на Вазовото стихотворение.
Доколкото си спомням само Вежди Рашидов успя да каже цялото стихотворение пред камерите и даже не обърка заглавието. Предполагам затова и днес е министър на културата.

Замислих над думата Отечество. Прочетох пак двете стихотворения и странно, но реших, че стихотворението на Вазов спокойно може да отпадне от учебниците. Защото това, което описва не е Отечеството. Отечеството от природни красоти, без хората е просто едно нищо. Красиви, но празни думи. Хората са основното. Добри или лоши, умни или глупави, отчаяни или на крилете на невъзможни мечти, но те са тези, които правят България. Не можем да ги сменим. Те са тези, които изпълват със съдържание думата Отечество. Без тях и делата им, мястото където днес живеем е просто територия.
Избягвам да качвам тук неща, които не написани от мен, но този път ще направя изключение. Ще добавя двете стихотворения.
Не зная, дали още стихотворението на Вазов се изучава задължително, но за мен задължително за всяко дете и възрастен е второто.

* * *
Отечество любезно, как хубаво си ти!- Иван Вазов

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можа да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случай, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб още скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни трябва,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
* * *
ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО – Елин Пелин
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Иван Вазов
Отечество любезно, уроки да не са ти,
ама си много мило и убаво си много!
Земята ти - земя, небото ти небо!
Ете, бая със зор изкаруваме лебо
и малко на законо дъската му клопа,
ама инат чиним на цела Европа,
със тебе се хвалим дек бива и не бива...
Твойта убосия сърца ни опива
и със нея вечно ще се костоперим,
ще да и се чудим, ще да и се дзверим,
Твоят въздух чисти със хлеб да се руча -
благ е като млеко...
А студна ти вода може да се смуче,
отечество мило и на гладно сърце.
Отечество любезно! Да е да пада лебо, готов от небото,
че турим у торбата, че седнем край селото,
цел ден че да се дзверим на твойте красоти,
че окам, колко можем:
отечество любезно, е, убаво си ти!
Отечество драго, земя моя мила,
оно много пъти гърбо ми е била
ръката стражарска, ама ти прощавам -
обичам те много, не сакам да шавам.
Народо да кажем, он е немотен,
отечество мило, ама е работен -
иди къде сакаш:
по връх планините, или у механите,
иди у джендемо, ако ти е воля -
сваде че намериш свидетели много,
сваде че намериш от цървул парчета,
петал от магаре, кости мъченишки от некоя крава,
в ралото умрела от труд и от мъка -
сваде че намериш босонога диря
или на орача, или на пастиря!
Гявол да те вземе отечество мило!
Нека да си дума кой каквото сака,
нека да ни лаят пцета по сокака,
ама и Русия на деда Ивана
да дойде да каже: триста гроша давам!
Отечество мило, я те па не давам!

.

Аз нали Ви казвах

Някога преди много, много години живял един цар. Царството му било могъщо и от цял свят идвали пратеници да носят дарове и да го търсят за съюзник. По цялата земя, хората говорели за мъдростта му и когато имало спор между другите царства, идвали при него за съвет.
Никой не знаел, че царят дължи мъдрите си съвети на своите придворни мъдреци. Събирал ги от цял свят, настанявал ги удобно и когато му трябвал съвет се обръщал към тях. Задавал им въпросът, изслушвал ги и след това отсичал:
-Така ще бъде!
Мъдреците били от различни школи и често давали различни съвети, така че и царят имал заслуга. Не било лесно да отсее зрънцето от плявата, но така в спорове се раждало най-доброто решение. Царят щедро награждавал този, който давал най-точният съвет.
Имало, обаче един мъдрец, който никога не получавал наградата. Странял от другите, а и те от него. Винаги, когато го питали за съвет, отварял своите свитъци посочвал с пръст и казвал:
-Лесна работа! Писал съм за това, още преди години, ама като не четете, какво да Ви правя?
Така и не казвал какво е написал. Най-много обичал, когато се случело нещо лошо, или пък изборът на царят бил не удачен, да се изпъчи пред всички и да размаха пръст:
- Аз нали Ви казвах!
Накрая омръзнал на всички и един ден царят му посочил вратата. Все пак го възнаградил богато и го изпратил да търси късметът си на друго място.
Мъдрецът излязъл от двореца, огледал хората вървящи по улиците, отворил свитъците си и забол пръст в тях:
-Ето! Писал съм за това, още преди време! Аз нали ви казвах, ама кой да ме слуша.
Никой не му обърнал внимание и тръгнал напосоки по пътят. Вървял все направо и нощта го заварила далеч от града. Бил попаднал на най-злокобното място в царството- Гората на Разбойниците.
Разбойниците го хванали, ограбили парите му и поискали да го убият.
Мъдрецът обаче се примолил поне за едно последно желание. Искал да погледне свитъците си. Разбойниците му разрешили, въпреки че не разбирали, защо иска точно това. Мъдрецът разгърнал с треперещи ръце свитъците си, забол пръст в тях, а после с щастлива усмивка заявил:
-Ето! Предвидил съм и това! Аз нали казвах, ама кой да слуша...

.

Воайорство

Помня една случка от преди години. Вървя по пуст коридор в изоставена производствена сграда, когато една гледка ме кара да застина на място. В краят на коридора, жена на средна възраст се е навела и прилепила плътно око до ключалката на една врата. Познавам жената и знам склонността и да наднича и се рови в чуждите работи, но този път съм озадачен. Зная отлично, че зад вратата няма нищо интересно. Само едно зазидано, тъмно и празно помещение с размери метър на метър.
Обърнах се и си тръгнах тихо, а и така и не попитах какво интересно може да има в гледката на едно нищо.
Наскоро промоциите на Big Brother Family, ме върнаха отново към този спомен. Няма директна връзка, но съобщенията за специалната стая за секс и участието на цял харем в него извикаха в съзнанието ми една дума- воайорство.
Воайорството се използва в сексуален контекс, но винаги съм си мислил, че съдържанието му е по-всеобхватно. Склонността да надничаме скришом към света на другите, най-вероятно е наследство от прародителите ни, които предпазливо са разгръщали клоните на дърветата и с любопитство са наблюдавали животът долу на земята.
С времето това любопитство се е развило, а и обектите са станали други. Съвременните технологии добавят нови богати възможности за надничане и ние масово се възползваме.
Една черта, която я има по малко във всеки от нас. Често дори не я забелязваме и само, когато се превърне в болестно състояние се чудим как се е случило.
Няма съмнение, че днешният човек е заразен сериозно. Предавания като Big Brother, не са причината, а следствие от това заболяване. От скромните ми познания по история зная, че терминът воайорство е възникнал през средните векове, когото е избуял зад маската на фалшиво външно благоприличие. Колкото повече хората крият собствените си чувства и мисли, толкова повече изпитват нездрав интерес към животът на другите.
Спомням си как един съученик, който се ожени в Холандия ми разказа, че е бил шокиран от липсата на пердета . Местните хора просто му обяснили, че не правят нищо различно от другите за да се срамуват от него. Не ги интересувало и какво правят другите.
Представяте ли си такова нещо в България? Тук не ни спират и високите огради. Щом ги има, значи някой крие нещо и трябва да го разберем.
Превръща ме се във общество от воайори и Big Brother е нещо дребно. Озъртаме се и дебнем другите и се чувстваме задължени за споделим видяното. Без това удоволствието не е пълно.
Вижте новините, вижте общественият ни живот. Навсякъде клюките за личният живот са най-четени и популярни. Само някой да направи грешна стъпка и тълпата е готова да го разпъне на кръст.
Отново не зная лекарство, но може би е хубаво преди да погледнем към другите, да обръщаме поглед към себе си.
Дали това, което виждаме не харесва? Дали, това което правим е нещо от което трябва да се срамуваме и да го крием?

* Темата няма нищо общо с мераците на МВР, отразени в измененията на ЗЕС.

.

За Ламите и Юнаците

В едно малко царство, преди много, много време, живели спокойно едни обикновени хорица. Животът им не бил лек, но се справяли. Имало тежки години, но имало и добри и не се оплаквали.
Обаче една година, точно преди жътва в царството се появила Ламя. Изплашила хората, изгорила две - три ниви и поискала да ѝ плащат данък. Щяла да ги пази от други лами, срещу скромно възнаграждение. Не искала много – по един вол на седмица и по буре вино, но пък защо да ѝ го дават?
Събрал Царят хората на съвет, да решат какво да правят. Войска си нямали отдавна, пък и да имали Ламя било това и не било лесна работа. Умували три дни и накрая най-умният съветник рекъл:
– Да извикаме Юнак на помощ! Има ги много, пък и това им е занаята. Всеки ден се борят с ламите. Една повече няма да усетят.
Развикали се глашатаите по всички кръстовища на царството и след седмица се отзовал Юнак. Нагостил се богато на царската трапеза, погледнал Ламята и засукал мустак.
– Нищо работа, ама първо пазарлъка. Отървавам ви от Ламята, но в замяна искам половината Царство и Принцесата.
Царят подскочил, като ощипан. За принцесата нямал нищо против, то и без това ѝ било време, ама половината царство да даде, много му се виждало. Че то Ламята му излизала по-евтино. Обаче съветниците го придумали и сделката станала.
Убил Юнакът Ламята, взел половината царство и принцесата и заживели щастливо цяла година.
Само че...
Само че следващото лято в царството се появила друга Ламя. Изплашила хората, изгорила две-три ниви и поискала данък от Царя. По един вол на седмица и една бъчва вино.
Царят припнал веднага при Юнака.
– Хващай се за работа, зетко и убий Ламята!
Почесал се Юнакът по главата и отказал. Стар бил вече, задомен, а пък и тарифата му не била вече по джоба на Царя. Нямал повече принцеси, а и половината царство не било апетитна хапка.
Завайкал се Царят и пак пратил глашатаите да търсят друг Юнак. Само, че този път се оказало трудно. Не, че Юнаците били свършили. Идвали един след друг, но никой не бил подходящ. На един се видяло малко половината от половин царство и то без принцеса. На друг пък Ламята не харесвал. Малка била, стара била, пък и той само с триглави лами се биел, а тази имала само една глава.
Накрая след месеци все пак намерили Юнак. Той не искал нищо в замяна. Не го блазнели ни парите, ни славата, нито пък принцесите. Единственото, което го интересувало било да се бори с ламите. Живеел за това и друго не го интересувало.
Зарадвал се Царят, че най-после намерил каквото му трябва. Юнак, който само от юнашки неща се интересува. Стиснали си ръцете и Юнакът се захванал със задачата.
Сборил се с Ламята, та чак земята се разклатила. Подгонили се из цялото царство и където минели , след тях оставало само пепел. Изтъпкали нивите, съборили къщите, изгорили горите и полята. Накрая Юнакът победил, избърсал потта от челото и изтупал прахта.
– Готово, свърших работа. Сега след малко почивка тръгвам да търся друга Ламя.
– Ами това?  – попитал Царят сочейки изгорената земя наоколо. – Няма ли да помогнеш да го оправим?
– Ааа... Аз съм по Ламите! – рекъл Юнакът. – Затова съм юнак – да се боря с тях и да ги убивам. С дреболии не се занимавам!
После заминал да търси друга ламя.
Събрали се хората сред руините на царството. Гледали, гледали и сълзи потекли от очите им. Били преживели, студ и жега, суша и наводнения, войни и мор, но такова чудо не били виждали.
Накрая един от тях се приближил към Царя, който бил седнал на един обгорен камък от двореца си и го попитал:
– А сега какво ще правим, Ваше Величество?
– Какво ли? – сепнал се Царят. – Съберете глашатаите и да тръгват веднага. Да обявят из цялото царство: Царят търси Ламя! Аман от Юнаци!

Днес е протестът

Днес е протестът пред Народното събрание срещу промените в ЗЕС. Вече почти месец се говори и пише за него и всеки, който използва интернет е запознат поне отчасти.
Днес няма да обяснявам мнението си по промените. Вече съм го направил – (ТУК). Няма и да гадая, какво ще се случи и дали ще се промени нещо. Преди няколко дни една цифра ми направи впечатление и ще коментирам нея.
Според организаторите на протеста ще участват около 1500 човека. Нека да са двойно повече, или дори пък тройно. Само, че не ми излиза сметката. Само хората декларирали подкрепа на протестите в Интернет са стотици пъти повече.
Защо се получава така? Някой ще каже, че причината е в липсата на гражданско общество. Не съм съгласен, но за гражданското общество ще пиша друг път.
Друг ще каже, че понеже е работен ден и за хората е неудобно. Донякъде ще е прав, но според мен и това не е основната причина.
Всички помним митингите и протестите от преди години. Къде се хората от тях? Някои са напуснали страната, но повечето са тук. Тук са, но пропускат протестите. Аз съм от тях.
Не мога да говоря от името на всички, но ще кажа как се чувствам аз. Омръзнало ми е. Омръзнало ми е не да протестирам, а да се повтаря една и съща история.
С години правим все едно и също. Протестираме и протестираме, срещу решения, взети от хора, за които ние сме просто електорат. Трябваме им около изборите, а после важно ни размахват пръст и започват да ни казват, какво е добро за нас. Те са толкова „проницателни” и „умни”, че дори не ни питат какво искаме. Те го знаят по-добре и се грижат за нас.
Идват следващите избори и ги наказваме, като гласуваме против или пък не гласуваме. Резултатът е един и същ. Отново имаме умници, обикновено други, но пак познати, които правят каквото решат те за „нашият интерес”.
Скачаме си ние, а нещата си остават същите. Не става така. Днес е поредният протест, а вчера почти незабелязано мина друг. След седмица или месец, ще има следващ. Омръзна ми почти всяко взето решение да ми се спуска отгоре, като на малоумен.
Няма да участвам и по друго причина. Не желая да се срещам с вътрешният министър, премиерът или който и да е депутат. Видях, че някои се хвалят с такива срещи и сигурно са се снимали и за спомен, но аз не желая. Може министър Цветанов и премиерът Борисов да са най-честните, най-почтените, най-умните в България, но не ми е нужна честната им дума. Тя не е законът.
Ако някой си беше направил труда, да поиска моето и вашето мнение преди да се внесе законът, нещата щяха да са други. Само, че това не е и няма да стане практика на нито една то съществуващите партии.

Затова поех по друг път. С група съмишленици ще опитаме да обърнем нещата. Ще създадем партия, в която политиците ще са просто изпълнители. Не клика несменяеми умници, а изпълнители на волята на членовете. Вече Ви запознах с някои неща за КЛУБЪТ и ще продължавам да го правя.
Когато обявих, че се включвам в това начинание, един човек ми каза:
-Хайде още утре, да отидем в София и да изритаме дебелите задници от Парламента.
Лесно на думи, но в последните години най-често протестиращите са наритани, а тези в парламента гледат през прозорците. Дори да го направим ще дойдат други, със същите маниери, ако не променим нещата.
Това е. Един обикновен, с нищо незабележим мъж на средна възраст, имащ алергия към политическите партии, се включва в създаването на такава. Един човек, който често не може да подреди собственият си живот както иска, ще се опита да участва в подредбата на нещата в България.
Не сам, а с други също толкова обикновени хора. Всеки със своите интереси и мнение, се опитваме да направим нещо хубаво и ще го направим. Няма да стане да ден, два, седмица или месец, но пък и цял живот съм свикнал да работя така. Стъпка по стъпка. Важното е да знаеш накъде вървиш, а не да скачаш на място.
Може да опитате и Вие в КЛУБЪТ.

.

Любов и омраза

- Ти можеш ли да мразиш?
Въпросът ме свари неподготвен и отговорих с Да. След това се замислих и се върнах назад, за да преброя колко пъти в моят живот се е случвало това. Намерих два.
В първият пост за новата година използвах думите:
Празнувах, че още мога да обичам и мразя.
Готов шаблон, а не нещо пречупено през отделният човек. В този случай през мен. По колко пъти на ден използваме шаблоните за да ни спасят от мислене? Сигурно прекалено често. Познавам хора, на които целият им живот е изграден от шаблонни думи, зад които просто няма нищо.
Днес обаче не искам да пиша за тях. Искам да пиша за омразата.
За любовта е изписано много и ще се пише, докато свят светува. Често грешно се приема, че омразата е негатив на любовта, че двете са свързани и не могат едно без друго. Срещал съм и мнения, че често любовта се превръщала в омраза.
Аз не мога да приема това. За мен такова поведение показва само едно. Показва, че любовта е била просто сделка, в която мразещият е виждал само себе си и ползите, които е щял да получи. Това не е била любов. Любовта е даване без сметки.
Любов и омраза. Казват, че не можем без тях, но това е отново шаблон. Хората са различни и както има такива, които са неспособни да обичат , така има и хора, които са неспособни да мразят.
Самият аз съм изпитвал омраза. Преди години в два случая, когото някой се опита да навреди на мои близки хора. Не се гордея с това. Беше тежък период и имаше моменти, когато бях готов да унищожа дори себе си. Толкова съзнанието ми беше помрачено. Отмина с времето и може би се излекувах. Надявам се да е завинаги, защото вече научих, че омразата наранява много повече човека, който я изпитва.
Не съм ангел. Когато получавам удар, не обръщам и другата си буза. Отвръщам, но след това продължавам напред. В този свят има достатъчно омраза за да наслагвам и моята. Не мога да променя света, но мога да променя себе си и го правя. Омразата е болест.
А лечението? То е във всеки от Вас. Преди около две седмици попаднах при Таня Джекова – K.I.I.S. на нещо, което ми хареса(ТУК). За мой срам още не съм прочел книгата, както и предишната препоръчана от нея. Оправдавам се с времето, но истинската причина е, че не мога да свикна с четенето на книги в електронен формат. Все пак, рано или късно ще прочета тази. Допадна ми цитатът в поста.
Самият аз не спазвам този съвет, когато става въпрос за мнението ми. Държа си на него, но се замислих, че това е идеален имунитет срещу омразата. Ако я срещнете, просто и обърнете гръб. Пропуснете я през себе си. Нека премине и продължи да се лута в душата на мразещият. Няма начин да ви зарази нещо, което не оставя следа във вас.
Или може би има други рецепти?
Не зная. Не мога да се поставя на мястото на друг човек и да го съдя, но ми е интересно:
Мислите ли, че способността да мразим е нещо, с което ние хората трябва да се гордеем? Можете ли да мразите? Не като шаблонни думи, а наистина и ако е така, как се лекувате?

.

Гроздето е кисело

Слънцето припичаше от високо над малкото лозе на хълма, когато Лисицата оглеждайки внимателно се промъкна през оградата му. Пазач не се виждаше и само един проскубан гарван, беше задрямал кацнал на една лоза.
Гроздето се беше наляло със сок и блестеше примамливо на слънчевите лъчи. Лисицата се приближи и протегна ръка, но гроздовете бяха високо. Отдръпна се, засили се и скочи, но пак не и достигна малко. Седна и се замисли. След малко започна да носи камъни и скоро натрупа цяла купчина. Покачи се на нея и подскочи, но не пак достигна, а купчината камъни се срина и тя заби нос в праха.
-Га- Га- Га!- засмя се Гарванът, събуден от шума.- Май ти е височко?
- Я млъкни, проскубан глупако! За мен високи места няма. Мога да стигна гроздето винаги, но е кисело и ще го оставя за друг път.
Гарванът откъсна едно зърно и го глътна. Притвори очи от удоволствие , а след това откъсна още едно.
-Мммм... Според мен гроздето си е сладко. Искаш ли да опиташ или сама ще се справиш?
Лисицата настръхна, приближи до основата на лозата и размаха опашка.
-Щом толкова знаеш, сега ще отсека лозата и вместо гроздето ще изям теб!
-Га-Га-Га! – изсмя се Гарванът – Струва ми се, че обърка приказката, но хайде опитай. Ще бъде интересна гледка. Като ми омръзне просто ще прелетя до съседната лоза, за да опитам и от нея.
- Млъквай, Глупако!- просъска Лисицата- Иначе ще взема да разкажа на всички в гората, за теб, роднините ти и за сестра ти. Така ще те издокарам, че сам няма да се познаеш!
-Вече го направи миналата година.- засмя се пак Гарванът- Не, че някой ти повярва де, но поне всички научиха, че нямам сестра.
- Все ще намеря нещичко да ти навредя.- изръмжа лисицата- Ще ми паднеш в ръчичките и тогава ще видиш! Виж се само на какво приличаш. Една проскубана кокошка е по-красива от теб. Пък гласът ти само със скърцаш пясък да се сравни. Птица си бил, ама не. Ти си срам за целият птичи род.
-Га-Га-Га! – разсмя се пак Гарванът- Чудя се, само кого беше искрена. Миналата година, когато с месеци хвалеше гласът ми, докато разбра, че и приказка за сиренцето вече съм я чувал. Или пък сега, когато говориш обратното? Жалко за теб, защото щях да ти откъсна няколко грозда. И без това не мога да изям всичко сам.
- Хей, приятелю, не го взимай толкова насериозно.- засука опашка Лисицата- Те приятелите нали са затова- да си прощават. Пък и аз само си говоря. Хей така, без никакви лоши чувства. Уважавам всички в тази гора и ги обичам от сърце.
Гарванът присви едно око, погледна Лисицата, а после откъсна един грозд и го пусна. Лисицата се втурна, хвана го и веднага лапна едно зърно. В миг лицето и се промени и изплю зърното на земята.
-Знаех си аз, проскубан Глупако, че гроздето е кисело, но защо ли ти повярвах. Само да ми паднеш в ръчичките! Ще те...
Гарванът погледна надолу, присви пак едното си око и се разсмя. После махна с криле и полетя към гората.
-Га-Га-Га! – проехтя смехът му- За злобните душици, всяко грозде е кисело. Га-Га-Га...

.

Какво ти трябва

Преди много години в едно в едно царство живял прочут мъдрец. От цялото царство всеки ден идвали хора за съвет и помощ. Идвали и хора от далечни страни и мъдрецът не отказвал на никого съвет и помощ. Рядко се случвало да не знае отговорът на някой въпрос.
Един ден, докато мъдрецът седял с учениците си в градината, към него се приближил непознат младеж, поклонил се и помолил:
-Учителю, искам да стана твой ученик. Искам да придобия всичката ти мъдрост и умения. Ще бъда старателен и съм готов на всичко за да го постигна.
- Щом искаш ела,- отговорил мъдрецът- но това ще отнеме много, много време. Трябва да се въоръжиш с търпение.
Младежът приел и от следващият ден, обучението започнало. Ставал в ранни зори, почиствал двора, донасял вода, а след закуска учителят му разкривал тайните и уменията си. През деня калявали тялото и духа, а вечер четели старите книги и тълкували всяка сричка от тях.
Времето минавало и младежът научил много, но още не успявал да настигне учителят си.
В краят на всеки месец той питал учителят си:
-Готов ли съм вече, учителю?
-Много бързаш млади момко. –отговарял учителят- Пътят е дълъг.
Минали десет години, а отговорът бил все един и същ. Омръзнало на младежа, а и вече бил научил много и поставил въпросът ребром.
-Учителю, кога все пак ще завърши моето обучение? Каза, че ще продължи дълго, а аз обещах да бъда търпелив, но годините не се връщат назад. Искам да зная, колко време ще ми отнеме да науча всичко.
-Млади човече, за да научиш всичко, човешкият живот е кратък. Знанието не е нещо застинало в старите книги. То е винаги в движение, развива се с хората, а те не са вечни. Това е третото ми прераждане и хората казват, че съм мъдър, а аз зная, че само вървя по Пътят.
Младият човек помръкнал, а после тихо попитал:
-Ако пътят е толкова дълъг, кога ще имам време да направя нещата, които исках, когато дойдох тук?
-А, какво точно искаше, млади човече? Не те попитах тогава, но защо поиска да се учиш. Не вярвам да се тръгнал по Пътят, без да е имало нещо в краят му, което те е привлякло.
- Исках, да съм силен и умен. Исках да мога да помагам на другите, като тебе Учителю!
-Ако искаш това, ти вече си готов. Готов беше и когато пристъпи този праг. За да помагаш на другите не ти трябва, всичкото знание на света. Трябва ти очи, сърце и желание да вървиш по Пътят на живота. Каквото ти е нужно за да продължиш, ще го намериш там.
А сега върви!

.

Кой разбрал, разбрал

Станал Зайо рано тази сутрин, усмихнал се на слънцето, протегнал се и тръгнал по горската пътека на разходка.
Върви бавно и си подсвирка. Стигнал до поточето и тъкмо да го прескочи, се заковал на място. На брегът се белеело едно малко листче, цялото изписано с дребни букви и цифри.
Навел се Зайо, взел листчето и докато го чел пребледнял. Разтреперил се като лист и бегом при Лъва. Подал му листчето и зачакал смирено навел глава.
Лъвът взел листчето, сложил очилата и се зачел. Лицето му почервеняло от гняв, ударил по масата и свикал всички животни на събрание.
-Имаме проблем!- започнал той.-В гората се готви преврат и този секретен план, който държа е доказателство за това. Пише си черно на бяло: „В единадесет –сваляне на коронката”. Искам да знам, кои от вас са замесени. Ще разбера и без това, но ако някой си признае, само ще го изям. Останалите да му мислят!
-Ох!- облекчено въздъхнал Зайо.- Преврат значи. Пък аз си мислех, че се подготвя донос. Защото пише: „Да кажа на Мечо за децата му”.
-Ще си кажеш ти! Всичко ще си кажеш, само нека привършим тук.-изръмжал Мечо.- Моето мнение е, че това е подготовка за обир. Пише:” Да не забравя за взема меда”.
-Може ли аз да кажа?- обадил се тихо и Ежко.
- Ти да мълчиш!-изревал Лъвът- Когато ти дойде редът, тогава!
-Според мен това е дело на комунистите!- заявил важно Бухалът-Няма преки доказателства, то те са замесени навсякъде. Или са те, или руснаците.
-Нищо не разбирате!-включил се и Вълчо- Дяволът е замесен тук. То си и написано ясно: „Да не забравя шесте неща.” Видите ли шестици, Рогатия има пръст!
-Може ли...- обадил се пак Ежко.
-Абе, на тебе не ти ли се каза да млъкваш и да си чакаш реда! – го сгълчала Кума Лиса.- Всички сте слепи! За мода става въпрос. Ето тук е най-важното:” Да инструктирам шивача”.
-Засрамете се!- изпял Славеят- Та това си е стихотворение. Вижте формата и усетете мелодията в него. Направо си е готова песен.
-Абе песен, не песен, може ли да ми дадете листчето?- пак се обадил Ежко и дори не трепнал от страшните погледи.- Ако не си изпълня задачите до вечерта, жената пак ще ми трие сол на главата. Пък Вие си продължавайте тук.
Кой разбрал, разбрал...

.

Пътят на Снежинката

Тя дори не усети мигът, в който се роди. Отвори очи и се намери сред множество свои сестри, носещи се във вихрен танц. Леденият северен вятър се втурна срещу тях, но те не се плашеха от студа. Разпръскваха се със смях, а след това се събираха отново и отново. Накрая вятърът уморен и замаян се понесе бавно на юг и дори не усети, че на гърбът си носеше част от тях.
Под него в нощта се разстилаше побелялата земя, тъмна и спокойна и само тук там проблясваше светлина от прозорец или искри от комин.
Утрото настъпи и слънчевите лъчи обагриха всичко в червено. Вятърът не оцени красотата. Беше ядосан и уморен. Опита се да изфучи злобно, срещу слънцето, но успя само да отмести едно малко облаче. След това, отпусна рамене и се предаде.
Снежинките накацали по раменете му, това и чакаха. Бяха стигнали, където трябва. Хванати за ръце се спуснаха се надолу, а по пътя се завъртяха за последен път в танц. После се пуснаха и една по една поеха към земята, която ги очакваше.

Долу едно момиче, се въртеше на място, вдигнало усмихнатото си лице към небето. Смехът му се чуваше надалеч, а ръцете му, протегнати нагоре се мъчеха да уловят падащите снежинки.
Снежинката кацна на върхът на палчето на малката ръка. Прилепна и засия от слънчевите лъчи.
-Хванах те- усмихна се малкото момиче. - Ти си най-красивата снежинка на света. Сега вече си моята Снежинка и ще останеш с мен завинаги.
- Не си ме хванала ти!- направи се на важна Снежинка- Аз те избрах. Можех да кацна и на друго място, но избрах теб. Само, че не съм твоя. Ако го кажеш още веднъж, ще си отида.
-Добре, де- усмихна се момичето.- Няма да се караме. Важното е, че си тук и си красива. Знаеш ли колко съм щастлива. Една толкова красива снежинка да избере мен. Иска ми се да те сгуша до сърцето си и да те целуна.
-Недей!- уплашено възкликна Снежинката.- Не, че и аз не го желая, но това ще бъде краят ми. Аз съм просто кристалчета лед и всяка топлина би ме убила.
-Значи ще се стопиш?- очите на момичето се напълниха със сълзи- Ще те загуба завинаги, а не искам. Как може нещо толкова красиво да е толкова нетрайно и уязвимо?
-Хей, не плачи!- усмихна се пак Снежинката- Аз няма да загина наистина. Просто кристалчетата в мен ще се стопят, а водните капки ще попият в земята. После, когато слънцето загрее земята, ще се издигна, като облаче пара и някой ден отново ще се върна при теб. Дали като снежинка или като дъждовна капка стекла се по бузата ти, не зная, но няма значение. Това ще бъда пак аз.
- Но как ще те позная?- попита момичето- Ти ще си същата, като всички други капки или снежинки. Казваш, че си само кристали замръзнала вода, но аз не го вярвам. Ти си различна и от всичките снежинки, само ти избра мен. А аз искам да си моята Снежинка, да си завинаги моя. Искам , ако се разделим, когото идваш пак да те позная.
-Ще ме познаеш, никога няма ме сбъркаш. – отговори Снежинката- И не съм само кристална вода. Във всяко кристалче е включена по една прашинка. В мен има прашинка от пустинята и от тропически корал, има прашинка от звезден прах, а има прашинка и от теб. Във всяка снежинка има един малък свят и той е огледало на този, който виждаш.Затова сме толкова красиви. Не се притеснявай, че няма да ме познаеш. Аз ще съм във всяка снежинка или капка дъжд. Аз ще съм и в росата сутрин върху любимите ти цветя. Част от мен ще е винаги около теб и ти ще го усетиш. А сега вече е време...
Снежинката замлъкна и след миг на мястото и остана само една капка вода. Блестеше на слънцето, а по повърхността и играеха слънчевите лъчи, оцветявайки я в цветовете на дъгата.
Беше поела отново по своят път.

.

За АЕЦ отново, с въпроси (ЧН АЕЦ!)

В един от постовете си преди Нова Година, излагайки позицията си за готвените промени в ЗЕС споменах, че често такива „бомби” се хвърлят в медийното пространство, за да отклонят вниманието от нещо друго. Не отричам, важността на готвените промени. Покрай тях , обаче някак си между другото минават новини, които са не по-малко важни за бъдещето ни.
В коментарите под поста само frog'n'roll, посочи събитие и попадението му беше точно. Дори изтри коментарът си, за да може и някой друг да се замисли и огледа. Да, ама не!
Следене и подслушване! Подслушване и следене! Това е новината!
Затова след празниците, изчаквайки някакви реакции и виждайки липсата им, реших да пиша за това.
Вижте ТУК.
Самият факт, че срещата е по Коледа, говори достатъчно за важността и. Очевидно руската страна не крие, твърдото си желание да строи АЕЦ ”Белене”. Очевидно е, че за целта ще се използват, като оръжие и другите съвместни енергийни проекти.
Че част от тях са неизгодни за България се знае, отдавна. Приказките, че новите условия ще са по изгодни за нас съм ги чувал и преди. Вече на два пъти, някой заявява, че сме спечелили и трябва да сме благодарни. Накрая се оказва, че договорът е секретен и непоклатим. Може да се наруши без последици, само от руската страна, а сметката плащаме ние- крайните потребители.
Смущава ме и факта, че руската страна уверено твърди, че споразумение ще има. Възможно е просто да се тупат по гърдите, но щом нашата страна не реагира, значи е така. Сделка може би вече има. Въпросът е каква и дали АЕЦ”Белене” не е разменната монета?
Ще отмина въпросите за газовите доставки и тръбите. Тук ще се спра на проекта за АЕЦ „Белене”. Когато в началото на годината, се повдигна въпросът за отваряне на старите реактори в Козлодуй, писах за това - За АЕЦ без емоции, но с въпроси.
Не очаквах отговори, но част от въпросите още стоят, въпреки смяната на управлението. Затова ще си задам пак поредица от въпросчета:
-Когато новото правителство дойде на власт, едно от нещата, които каза беше, че ще направи е икономическа оценка на рентабилността на проекта. Оттеглянето от проекта на западният инвеститор, не говори ли достатъчно за рентабилността? Това, че руската страна ще поеме делът на западният инвеститор, не ме грее. Руснаците финансират не икономически проект, а сфера на влияние. За съжаление по-голямата част от парите за финансиране на тази сфера на влияние, ще дойдат от моят и от Вашият джоб.
Защо да плащам?
-Една от основните критики за изграждане на АЕЦ”Белене”, винаги е била сеизмичната оценка на терена. Днес това не се коментира. Променила ли се е тя с нещо и как е станало така? Вижте един стар материал (ТУК). Това не е ли едно от нещата описани в "1984"?
- Доколкото разбирам построяването на АЕЦ”Белене”, няма да намали цената на електрическата енергия за потребителите. От произведената енергия щяло да се печели основно от износ. Каква полза ще имам аз тогава от тази централа? Груби сметки показват, че дори ако цялата печалба отива за изплащане на разходите, това ще отнеме 50 години. Всички знаят, че износът не се извършва чрез директни продажби, а чрез посреднически фирми.Те ще спечелят на 100%, а ние? Странно ми е, че дори и опозицията не повдига тези въпроси днес. Зная, че кокошка която снася златни яйца не се убива, но къде са яйцата в този случай? Ще видим ли ценоразписите или просто за пореден път ще ни представят сметката?
-Следващият въпрос, който си задавам е свързан с АЕЦ „Козлодуй”. От години се говори за възможността да се изгради седми блок там. Имаше проекти, разчети и инвеститори. Предимствата са ясни за всеки, но тази възможност се блокира винаги. В краят на ноември и новото правителство заяви, че до дни ще се вземе решение по-въпроса. Някой да е чул какво е?
-Последният ми въпрос е свързан пак с АЕЦ”Козлодуй”. Преди около две години един смел човек Георги Котев, изнесе данни за сериозни нарушения в процедурите там. В началото на миналата година още един експерт от централата, Александър Белковец потвърди думите му. Да кажем, че при предишното управление ДАНС беше заета да разследва журналисти и политици. Какво прави сега?
Според думите на Белковец (ТУК), за пореден път ни е спуснато решение от Русия и то в противоречие с правилата за безопасност.Това не е ли въпрос на националната ни сигурност?
Дали ще спим спокойно, когото такива решения се спускат и в бъдещата „сфера на влияние”- АЕЦ”Белене”?
Мога да продължа още с въпросите, но ще спра дотук. Не очаквам отговор, пък и сега има по важни неща, за които да говорим. Попаднах само още един материал по темата. В едно малко блогче от Блог.бг. Има няма десетина човека са го прочели и забравили.
Не е важно.
Само, че приемането на измененията в ЗЕС е нещо поправимо. Един закон се променя. Може да отнеме известно време, но е поправимо. Обаче една „сфера на влияние”, като тази в Белене, ще тежи на врата и на следващите две поколения.
Честито!
ЧН АЕЦ!

.

Какво празнувах в новогодишната нощ

Днес се събудих в добро настроение. Не прекалих вчера вечерта и прекарах приятни часове. Посрещнах идването на Новата 2010 Година, но не се случи нищо изключително.
Днес започнах да пиша поздрав за всички, с които съдбата ме срещна тук през миналата година, но изтрих всичко.
Не ме бива в пожеланията, а и обикновено краят на годината е и време за равносметка. Миналата година започнах с поста:
Какво празнувахме в новогодишната нощ?
Четейки го разбирам, че не съм бил в много добро настроение. Тази година също има неща, които можеха да вгорчат празникът ми. Все пак празнувах и днес реших да напиша какво празнувах аз.

Празнувах, че съм ЖИВ.
Не факта на физическото съществуване, а че още мога да изпитвам удоволствие и радост в този свят.
Празнувах, че още мога всяка сутрин, когато отворя очи да поемам въздух с пълни гърди и да посрещам денят с усмивка.
Празнувах, че още мога да виждам света около мен и да оценявам красотата му.
Празнувах, че още мога да докосвам нещата и да усещам под пръстите си, топлина или студ.
Празнувах, още мога да чувам звуците и да гадая смисълът им.
Празнувах, че познавам хора всяка среща, с които ми носи усмивка.
Празнувах, че още мога да обичам и мразя.
Празнувах, че още имам мечти и надежди и време за да ги осъществя.
Празнувах, че успявам още, да съхраня човешкото в мен.

Празнувах, а днес денят ми започна спокойно и тихо. И малко тъжно, а песента на ABBA ми дойде точно на място. Слушах я навсякъде вчера, а и днес ще е една от най-слушаните.
За тъжното, ще пиша някой друг ден. Цялата година е пред нас.
Празникът свърши и всеки е празнувал нещо свое. Нека и догодина да имаме какво да празнуваме!
Честита Нова Година!



.