Златната ябълка

Някога, преди много години, един Цар имал градина, в която растяла ябълка. Ябълката била много, много стара и всяка година раждала само по един плод. Даже и той не узрявал, а червеите го изяждали още зелен.
Градинарите искали да отсекат ябълката, но Царят не давал. Тя била първото дърво в градината, посадено още от дядо му, когато бил дете.
Царят имал една дъщеря. Чудно хубава принцеса, която обичал повече от всичко на света. Дошло ѝ време да се жени и Царят се огледал за жених.
Не било лесна работа. Принцове и кандидати много, но все нещо не им достигало. Не можел Царят да повери царството и Принцесата на случаен човек. Решил да изпита кандидатите. Обявил, че в градината има златна ябълка, но всяка година една ламя я изяжда. Който принц успеел да спаси ябълката от ламята, той щял да се ожени за Принцесата.
Когато чули за ламята, кандидатите се разбягали, но все пак останали трима. Единият бил висок и красив принц, вторият бил най-смелия от смелите, а третият бил пък най-умния от умните.
Решил Царят да ги изпита, но понеже ябълката раждала само веднъж годишно, трябвало да се въведе ред. Умникът отстъпил реда си, а другите двама хвърлили чоп. Паднало се на красавеца, пръв да пази ябълката.
Когато дошла нощта, принцът отишъл в градината и се разположил удобно в очакване на Ламята. Ламя нямало, но Царят маскирал шута си и му обещал награда.
Стъмнило се и Ламята Шут се появила под дървото.
– Стой! – изревал красивият Принц. – Нито крачка напред! Тук съм, за да опазя ябълката и никой друг освен мен не може да се справи.
– Добре, добре! – отговорила Ламята – Няма да ти взимам ябълката. Как мога да лиша Принцесата от най-достойния ѝ кандидат. Най- високия! Най-красивия! Ако не бях ламя, щях да се влюбя в теб и да те открадна, вместо златната ябълка. Само едно не разбирам. Как може красавец като теб да допуска, да го загрозява такава стара и грозна ябълка? Че то дори и единственият ѝ плод въобще не е златен. Грозен, спаружен и прояден от червеи.
Красивият Принц се стреснал. Погледнал дървото, после ябълката и отстъпил крачка встрани.
– Така е по-добре, но пак те загрозява – казала Ламята. – Я отстъпи още десетина крачки. Ха, така вече е добре!
След това Ламята Шут пристъпила към дървото, спокойно откъснала ябълката и изчезнала в тъмното.
На следващата година дошъл ред на смелия Принц. Той не си поплювал и застанал на пост с охота. След залез слънце дошла и Ламята Шут.
– Стой! Нито крачка напред! – извикал смелият Принц. – Не се страхувам от теб! Не се страхувам от нищо и каквото и да правиш, ябълката ще остане на дървото до сутринта.
– Добре, добре! – отговорила Ламята – Спокойно! Не си и помислям да крада ябълката. Ако я пазеше друг, щях да опитам, но да се боря с най-смелия от смелите принцове, не мога. Друг ако беше на твое място, досега да беше избягал, но ти не се страхуваш от нищо. Само от едно те е страх, ама си е човешко...
– Да ме е страх ли? – настръхнал смелият Принц. – Говориш глупости! Не ме е страх от нищо и от никого. Казвай бързо за какво говориш!
– Е, то не е голям страх, но както казах е човешко. Всеки се страхува от нещо, а ти се страхуваш от Царя. Разбирам те напълно. Ако утре не му занесеш златната ябълка, хем няма да ти даде Принцесата, хем и ще те изгони, пък и ушите ти може да издърпа.
– Глупости! – извикал Смелият Принц. – Не ме е страх от никого! Ето ти ябълката за доказателство. Ще мина и без Принцесата, но няма да допусна, да ме наричат страхливец!
Минала още една година и дошъл ред на умния Принц. Нощта настъпила и Ламята  Шут се появила под дървото. Само че...
Само че  Принцът го нямало под дървото. Нямало я и ябълката.
Шутът уплашен де върнал в двореца и събудил Царя. Вдигнали тревога и тръгнали да търсят Принца, но никъде не го намерили. Накрая един слуга случайно надникнал в спалнята за гости и що да види. Умният Принц доволно похърквал и се усмихвал на сън.
Събудили го и го отвели при Царя.
– Хубава работа! Ние те търсим в градината и се притеснихме, че Ламята те е изяла, а ти се излежаваш в леглото.
– Споко! – прозял се Принцът. – Мислих, мислих и реших, че няма смисъл да пазя ябълката в градината на тъмно и студено. Затова я откъснах и я занесох в покоите си. Ако иска Ламята да заповяда тук. В условията не е записано,че трябва да мръзна.
Царят ококорил очи, почесал се по главата и попитал:
– Това добре, но къде е ябълката?
– Ябълката ли? – усмихнал се умният Принц. – Мислих, мислих и реших, че тя и без това ще бъде моя, когато се оженя за Принцесата. Затова я изядох.
Тук приказката свършва. Царят трябвало да измисли друг начин за подбор на Принцове и го направил. Но това вече е друга приказка...