Бяло

Снегът скърца под обувките и това е единственият шум, който долавям. Наоколо всичко е бяло.
Бяло ли? Виждам златистото бяло от слънчевите лъчи, поглеждам калното бяло покрай улиците или пък сивото бяло криещо се в сенките. Може би пък истинското бяло е това, синеещо се по върховете на планинските върхове, които виждам всеки ден?
Кое от всички е истинското бяло. Или пък може би, такъв цвят няма. Има нещо, красиво, винаги различно, променящо се всеки миг от светлината и настроението в нашите души.
Искам да нарисувам картината пред мен, но осъзнавам, че няма да ми стигнат цветовете в палитрата за да я предам. Ще нарисувам бялото, но само листа ще е бял до мигът, в който започна да рисувам.
Сещам се за друго бяло. Бялото на човешкото око, което никога не забелязваме, защото вторачени в цветът на ириса. Бяло ли е то, когато е изпъстрено с червена или синя плетеница? Бяло, което се променя дори от малките неща вътре в нас. болест, усмивка или тъга го правят неузнаваемо.
Или пък истинското бяло е това на цветята през пролетта и лятото? Студеното бяло на момината сълза и калиите, нежното бяло на розата, или пък слънчевото бяло на маргаритките.
Поглеждам белият лист и го отмествам настрани. Не мога да го нарисувам, а и вече не искам. Опитвам се да го опиша, но листа губи белотата си със всеки ред. Пак е бял, но написаното го променя. Заживява свой живот изпъстрен с цветове и настроения. Моят живот се излива, багрите му се смесват върху листа.
Поглеждам отново и застивам. Странно, но листът изглежда пак бял. Няма ги цветовете. Това ли съм аз? Това ли е моят живот?
Ами ако пък на листът се появеше някакъв цвят, какъв щеше да е той? Признак на нещо хубаво или лошо, щеше да бъде?
Искаше ми се да се появи пак. Без значение какъв цвят, но не понасям студената, чиста белота на листа. Не зная защо е така.
Може би умора, от която всеки ден се заричам да избягам. Да избягам някъде, където няма задачи, поети обещания, графици и неприятности. Някъде където няма други хора. Някъде където всичко е бяло и се чува само скърцането на снегът под обувките. Да избягам от зимата с кратките и дни, намръщените хора и скъперническото слънце. Да избягам...
Само, че не мога да избягам. Дори не искам. Зная ,че ще ми липсват цветовете, които изливам върху белият лист. Нищо, че остава бял. Зная, че цветовете са си там и ако сменя ъгъла ще ги видя.
Моите цветове, смесени с цветовете на другите. Просто трябва един слънчев лъч и те пак ще изгреят върху листа.
Един слънчев лъч. Много ли искам?

.