Реката на времето

Понякога си представям времето като река. Странна река, по която се нося в малка бяла лодка. Водата е тъмна и неподвижна, а по повърхността и пробягват разноцветни дъги, от мазутни петна.
Понякога се престрашавам да протегна ръка и да докосна водата. Тогава усещам пронизването на хиляди игли. Сякаш живо същество с остри зъби ме предупреждава да стоя далеч. Не съм му интересен. Мога да го наблюдавам, описвам и измервам, но съм просто незначителна частица, носеща се по неговото течение. Дали съм там или ме няма, то не ще усети разликата. А може би дори и аз няма да я усетя.
Поглеждам бреговете, но те са неподвижни. Застинали и пусти, лъжат че времето е спряло.
Гледката напред ме плаши повече. Реката се разделя на хиляди ръкави, а дори не зная по кой от тях ще тръгне лодката.
Обръщам се назад и се усмихвам. Чувствам сигурност от гледките, които познавам. Реката е широка и се вие бавно с плавни завои.
Спомням си всеки от тях. Спомням си усмивката, която огрява като слънце този от вчера. Спомням си сълзите, изсипващи се като дъжд над друг, дори да е от преди години. Спомням си кошмарите, скрити в подмолите на покритите с ракита брегове. Едно учестено биене на сърцето, още набраздява спокойната повърхност на завой, на чиито брегове расте самотна роза.
Чувствам облекчение и вече с увереност мога да се обърна напред. Неизвестността не ме плаши. Не ме плашат безбройните разклонения и липсата на избор. Зная, че просто трябва да измина моят път по реката на времето. Едва тогава, зад мен ще има завои, които ми вдъхват сила и ми казват, че пътуването има смисъл. Пътуването по моята река.

Вечер преди да си легна, заставам на прозореца и поглеждам към небето. Ако имам късмет, звездите са там. Някога, когато бях дете, дори им махах за поздрав и ми се струваше, че ми отвръщат.
Днес зная, че това е просто заблуда. Гледайки звездите не виждам настоящето. Звездата, която е точно над главата ми, вече не е там. Била е там преди дни, месеци, години, а аз виждам нейното минало. Може вече да не съществува, но някога е била там. Може би на нея е имало живот, който днес е изчезнал. Може би днес, където и да се намира , на един прозорец там стои човек, загледан към звездите. Не можем да се видим. Дели ни пространството и времето, но продължаваме да се взираме в небето, което е просто кълбо от хиляди реки на времето.
Преплетени и непонятни, но всяка криеща в ленивите си завои нечии спомени. Това е нашето минало. Не това, което си представяме, а това което сме направили заедно. Там някъде е нашето общо пътуване. А то, имало ли е смисъл?

.