Очите на сърцето

В едно далечно царство, някъде зад планини и морета, живеела една Принцеса. Това се случило много отдавна, във времена, когато царства и принцеси имало много. Имало много царства, царе и царици, принцеси и принцове, магьосници и добри вълшебници, имало...

Имало и много приказки по онова време, но не за всички царства, царе и царици, принцеси и принцове, имало приказки. Някои са забравени, просто защото от историята им не ставала приказка. Защото за да стане една история приказка, трябва да е интересна и задължително с добър край. И ако края можело да бъде променен от разказвачът, една скучна история, дори да е разказана от най-добрият разказвач, просто ще бъде забравена.

В едно далечно царство, някъде зад планини и морета, живеела една Принцеса. Принцесата била красива и умна и славата ѝ се носела по цялата земя. От далечни краища идвали хора, само за да я видят или да чуят гласа ѝ.

В царството пристигали и много принцове, които мечтаели да спечелят сърцето и ръката на Принцесата, но никой не успявал. Принцесата била учтива, но отпращала всеки принц.

Родителите ѝ се притеснявали, но били дали дума, че Принцесата сама ще избере своя принц. Само че, всеки път, когато Принцесата отпращала поредния принц, те огорчени мърморели:

– Мила, моя! Не може, да постъпваш така. Принца, който върна е наследник на най-голямото царство на света! – тюхкала се Царицата.

– Дете, мое! Какво не му хареса на този принц? Няма по-красив от него, а за смелостта му се носят легенди. Нима мислиш, че някой ден ще намериш по-добър от него.

Принцесата обаче не отстъпвала.

– Няма защо да говорим за това! – казвала тя. – Ще избера своя Принц сама и ще чакам, колкото трябва. Няма да се омъжа за някой, когото не обичам. Зная, че някой ден той ще дойде и ще го позная веднага.

– Но как ще го познаеш, скъпа? – не отстъпвали Царят и Царицата. –Та ти си сляпа! Не можеш да видиш нито принца, нито делата му. Позволи на нас, да направим избора.

После разговорът прекъсвал в неловко мълчание, защото Принцесата наистина била сляпа. Била сляпа още от раждането си и не била виждала нищо от света, който я заобикалял.

Принцесата не знаела, как изглежда двореца и любимата ѝ градинка пред него. Не виждала цветовете на любимите си цветя, нито пеперудите, които кацали на тях. Принцесата не виждала слънцето, облаците и снежните планини на хоризонта. Принцесата не виждала нищо.

– Няма значение, че съм сляпа! – казвала накрая Принцесата. – Ще позная моя Принц, когато и да се появи.

Годините минавали и много принцове отпратила Принцесата. Уморила се, а и родителите ѝ се уморили, да говорят. Вече рядко някой принц идвал в двореца, но бързо си тръгвал.

Принцесата усещала как годините минават и все по-често се замисляла, дали родителите ѝ не били прави. Прекарвала дните си в любимата градинка, търсейки лъчите на слънцето и аромата на розите, за да забрави тъжните си мисли.

Един ден, докато Принцесата била в градината, до нея се приближил непознат. Заговорил я, а когато чула гласа му, сърцето ѝ трепнало. Не виждала човека пред себе си, но се чувствала така, сякаш го познава много отдавна. Чувствала го познат и близък, както никой на този свят.

Дълго говорили Принцесата и непознатия в градината. Говорили за много неща, докато думите свършили, но дори мълчанието им било изпълнено с щастие.

– Мамо! Тате! – извикала Принцесата. – Намерих своя Принц!

Царят и Царицата бързо дотичали, но били разочаровани.

– Ох, сляпото ми момиче! – въздъхнала Царицата. – Разбери накрая, че си сляпа. Та този човек, дори не е принц!

– Слепотата ти пречи! Ако не беше сляпа, нямаше да сбъркаш градинаря с принц!

– О, не! – засмяла се Принцесата. – Не виждам, но не съм сляпа. Очите може да са ми нужни за много неща, но за любовта ми са достатъчни очите на сърцето. С тях виждам това, което вие не виждате и видяното ми е достатъчно. Достатъчни са ми очите на сърцето!