Снимах го няколко пъти, но светлината не беше добра. Излязла е само тази снимка. Не уцелих и фокуса, ръката ми потрепна, а и в далечината се появи автомобил. Преместих го бързо в тревата, за да не го смачка някой и продължих по своя път.
Бързах за работа, но след няколко минути се замислих. Не съм виждал раци в реката от години, а то беше на около стотина метра от най-близката вода. Можех да се отбия и да го отнеса, можех и да го взема със себе си и след работа, да го пусна някъде, където би оцеляло. Можех, но бързах по своя път. Оставих го там някъде в тревата, далеч от водата.
Всъщност може би не трябва, да го мисля. Все пак то само е избрало посоката и пътя си. Тръгнало е, вярвайки, че това е правилната посока. Кой съм аз, че да кажа, дали това е така?
Знаете ли, че рачетата не вървят назад? Всъщност най-често се придвижват настрани. Правят го и не питат никого, дали е правилно. Ако някой бърка, си е за негова сметка.
Само че, още го мисля. Все се оправдавам, че бързах и нямах време, но всъщност просто не ми беше до него. Аз си вървях по моя път, за който мисля, че е правилен. Всички правим така.
Избираме път и посока и тръгваме, вярвайки че са верните. Ако бъркаме и се озовем далеч от там където си мислим, че отиваме, вината си е наша. Все пък не сме рачета и можем, да мислим повече от тях.
Можем да мислим, но не го правим. Приемаме желанията и емоциите си за компас и тръгваме, накъдето те ни водят. Ние просто вървим. Напред, настрани и дори назад. Важно е да вървим. Плашим се повече от спирането, отколкото от грешна посока. Вярваме, че спирането е края.
Всъщност исках да разкажа повече за рачето. Няма какво да се лъжем. Объркало е пътя и няма никаква надежда за него. Тъжно е, но все пак то си го е избрало, нали?
Ами ние? Също като милиони рачета вървим нанякъде и вярваме, че това е единствения правилен път. Всъщност всеки върви по своя си път, без да се интересува от другите.
Защо ли, да се интересува? Ако другите искат помощ, са длъжни да го последват. Само собствения път е важен. Само той е верен. Нали?
Милиони рачета, всяко от които върви по своя единствено верен път. Вървят и не спират, защото спирането е края. Така вярват. Спирането е край, а само ако спрат, могат да се замислят. Само ако спрат, могат да се замислят. Само ако спрат за миг, могат да потърсят общ път. Или поне да го пожелаят.
Милиони рачета, всяко от които върви по своя единствено верен път....
Няма коментари:
Публикуване на коментар