В един хубав есенен ден, когато слънцето сякаш беше забравило, че е време да отстъпи на студа и облаците, Мечо вървеше сърдит през гората и си мърмореше:
-Не може така! Уж приятели, а никой не иска да отдели време за мен. Заекът си подготвя дома за зимата. Катеричката събира запас от лешници, а Таралежът от гъби. Глиганът яде жълъди, като невидял, а Щъркелът отлетя на Юг, дори без да се обади. Никой няма време да си играе с мен. Никой дори не ми обръща внимание.
Мечо не знаеше какво е зима, но и не го интересуваше. Беше сърдит на приятелите си, които го пренебрегваха и се чудеше как да им го върне.
-Ще взема да се скрия!- реши той след дълъг размисъл.- Ще се скрия, ама не на ужким, а наистина. Когато се сетят за мен, ще ме търсят, но няма да ме намерят. Ще се притесняват, но така им се пада! Да видят, какво е!
Реши Мечо, да се скрие и веднага пристъпи към изпълнение на плана. Не след дълго намери подходяща хралупа, подложи си мъх, за да му е удобно и се скри в нея. Скри се и започна да се чуди, кога приятелите му ще го потърсят.
-Сигурно, ще се сетят за мен довечера.- рече си Мечо.- Или може би пък ще се сетят утре, когато се събудят. В тъмното и да ме търсят няма да ме намерят. Тъмното е време за сън. Да взема и аз да поспя малко, че тези дни все недоспал се чувствам.
Полегна, прозя се, намести се удобно и заспа...
Когато се събуди, не му се ставаше. Беше му хубаво в топлата хралупа и му се искаше да подремне още малко. Отвори едното си око, после отвори и другото, но в дупката беше тъмно и нищо не видя. Наостри слух, но освен воя на ледения вятър навън, нищо друго не се чуваше.
Мечо не се интересуваше от вятъра. Искаше да чуе други звуци, но не ги откриваше.
-Забрави ли са ме!- натъжи се Мечо.- Ако бяха истински приятели, досега трябваше да са ме открили. Всички са ме забравили.
Наведе унило глава и няколко минути остана неподвижен, но после се сети нещо и скочи.
-Ами ако не са ме забравили? Ако ме търсят, но не могат да ме открият? Сигурно се тревожат, че ме няма? Ами ако са в беда? Трябва веднага да ги намеря. Дори да са ме забравили, не мога да им се сърдя. Те са приятели и това е единственото важно нещо. Тръгвам веднага да ги търся! Само... Ох, колко съм уморен! Първо ще почина за малко. Ще дремна някоя и друга минута. Само минута и тръгвам! Само мину....
Мечо заспа отново. Заспа дълбоко, както не беше заспивал никога досега. Не чуваше как дървото скърца и стене от студа и ледения вятър.
Спеше и сънуваше. Сънуваше и се усмихваше. Сънуваше глупав сън, в който навън от небето падаха някакви бели неща и покриваха всичко. Покриваха поляните, пътеките, храстите и дърветата.
Беше едновременно и красиво и страшно, но Мечо се усмихваше, не на белите неща. Те бяха само сън, а той знаеше, че всички сънища свършват. Щеше да свърши и този, а когато това станеше, той отново щеше да бъде със своите приятели. Колкото и дълъг да беше съня, той нямаше да ги забрави, а вярваше, че и те никога не биха го забравили. Дори и в страшен, студен, красив и бял сън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар