Имало едно време накрая на света, едно Царство, жителите на което хич не били доволни от своя Цар.
Това не било някакво изключение в онези времена пък и днес. Дори в най-подредените царства, винаги има някой недоволен от Царя, а Царството за което говорим хич не било подредено. Кривините били навсякъде, а добрите неща били толкова малко, че не се забелязвали.
Затова жителите на Царството, не обичали своя Цар и често протестирали срещу него или се вдигали на бунт.
В разгара на поредните протести, двама съседни владетели, дошли на гости на Царя. В техните страни също имало бунтове и протести, но те не можели да се сравняват с тукашните. Гостите се уплашили и поискали да си тръгнат, но Царят ги спрял.
-Няма от какво да се боите!- рекъл им той.- Това са нормални неща и съвсем не са опасни. Откакто съм на трона, все някой протестира и се бунтува, а както виждате на мен ми няма нищо.
-Но, как да не се притесняваме?- отвърнали гостите.- Чуйте лозунгите! Чуйте исканията и заплахите на тълпата!
-Чувам ги.- засмял се Царят.- Същото викат от години, а както виждате аз съм си още на трона. Ще повикат тази вечер, а утре ще се разотидат.
Както казал Царят, така и се случило. На другия ден в Царството било тихо и мирно. Само че, не минала и седмица и протестите се възобновили и прераснали в открит бунт.
-Сега вече го загазихме!- уплаши ли се гостите.
-Нищо страшно не се е случило!- успокоил ги Царят.- Мога да смажа бунта още тази вечер, но няма да го сторя.
-Но тълпата ще ни убие и ще срине двореца!
-О, това няма да направят. Ще чупят тази вечер, ще запалят някой огън тук там, а на сутринта ще са се разпръснали. Случвало се е много пъти и този път няма да е различно.
Както казал Царят, така и станало. На другият ден в Царството отново било тихо, все едно нищо не се било случило.
Успокоили се гостите, отпуснали се и престанали да се страхуват от гневните викове пред двореца. Вечер се събирали, наблюдавали тълпата и дори се шегували с хората.
Една вечер обаче, пред двореца нямало протести. Нямало и на следващия ден и на по-следващия.
-Сигурно хората са се примирили. Или пък са разбрали, че ги управлява най-добрия владетел?- пошегували се гостите, но на Царят не било до смях.
-О, те и днес са недоволни от мен, както вчера. Гневни са ми, както винаги и дори и повече. Затова и се притеснявам. Ако са тук, мога да ги контролирам. Ще повикат, ще изпуснат парата, ще счупят това или онова, но това мога да контролирам. Колкото и да се бунтуват, оковите си не могат да счупят със сила.
-Така е!- съгласили се гостите.- Колкото и много да са, колкото и да са гневни, вашите стражи са по-силни. Защо тогава се тревожите? Може да са го разбрали да са се примирили.
-Може...- въздъхнал Царят.- Това е едно от възможните обяснения, днес да е толкова тихо. Другото е, че са започнали да мислят и това ме тревожи. Започне ли да мисли един народ, цялата царска армия не може, да го контролира. Започнат ли да мислят, цялата ми власт не струва и пусната пара...
В този миг под прозореца се разнесли силни викове:
-Долу Царя! Смърт на тиранина! Няма да търпим повече!
Царят се втурнал към прозореца, но останал разочарован. Долу бил само неговия шут, който викал с цяло гърло и влачел чучело на царя, облечено в старата му мантия.
След десет минути обаче гласовете станали два. После три, четири....
След половен час площадът бил пълен от гневни хора.
Повикали, повикали, изгорили чучелото на царя, сбутали се със стражите, а после доволни се разотишли с чиста съвест.
-Е, всичко е наред!- засмял се Царят.- Още тази вечер, ще увелича двойно заплатата на моя шут. Сега нека вечерята ни чака, а след това Царицата е организирала бал. Ще бъде чудесна вечер. Всичко в царството ми вече е наред!
Има малък пропуск-не се споменава,че Царят е учил в АОНСУ и специализирал в Москва. :)
ОтговорИзтриване