Добро ченге, лошо ченге...

Прибираме се по тъмно. Шосето е пусто и само фаровете осветяват странни фигури край пътя. Още час и ще си бъдем в къщи. Уморени и схванати от дългото пътуване търсим с поглед вече познатите очертания , маркиращи оставащото разстояние.
Изведнъж фаровете осветяват човешка фигура с униформа и маха с палката за да ни спре. Шофьорът побеснява:
-Писна ми! Този път да пише акт. Ха да го видим, за какво ще се хване. Този път всичко ми е наред, пък и къде ще ми излезе краят ако храня цялата пътна полиция.
Тази вечер са ни спирали три пъти и всеки път са намирали начин да ни глобят. Не с акт естествено. Униформеният се приближава до колата и докосва с пръсти фуражката.
-Старшина Иванов. Тази вечер има поледица, а и се случиха две катастрофи наблизо. Внимавайте със скоростта и се пазете. Приятен път!
Усмихнат до ушите шофьорът потегля бавно, но след завоя настъпва газта. Бързаме за вкъщи. В следващият миг , обаче рязко намалява и започва да разсъждава на глас.
-Добро ченге, значи? Нещо не е наред. Кой знае какво са измислили пози път, ама аз нали си ги познавам. Добро ченге, лошо ченге. Като по филмите, ама вече им познавам и зъбите.
Намалява скоростта и до краят на пътуването му се привиждат сенки зад всеки завой.
Добро ченге, лошо ченге...
Гледал съм много филми с Доброто и Лошото ченге. Американска класика, но дали в живота е така?
Спомних си случката докато гледах част от новините на „Нова телевизия” в неделя. Почти не гледам телевизия, но се случи да видя репортаж за български полицаи в отдалечен район на страната. Каква ирония- „отдалечен” район в страна, в която най-голямото разстояние е около 700 км. На полицаите там се налагало да ползва и личните си превозни средства на практика всеки ден. Някои напуснали, други били на път, да го сторят. Докато гледах репортажа, не знам защо си представих за миг полицаите без униформи. Опитах се да позная, кое от тях е Доброто ченге и кое Лошото. Не успях. Виждах просто като обикновени хора на работа, всеки със своите си проблеми. Както случайните хора, които срещаме всеки ден на улицата. Не можеш да познаеш, кои са Лошите и кои Добрите.
Никога не съм харесвал военните и полицаите (милиционерите преди години). Така и не съм се замислял защо. Една анкета за работа преди години ми изкара следният резултат: „Обичате дисциплината, но мразите униформата.”
Проблемът не е в униформите. Знам, че е така. Не униформата прави Човека „ченге”. Дори без униформа във всеки от нас има Добро или Лошо ченге. Живеят си заедно, но единият винаги води. По-силен е и се показва на повърхността. Както в старата индианска притча за двата вълка- побеждава единият, този когото храниш.
Елементарно нали? Също като в американско криминале. Да, ама не. Не става толкова лесно. Има различни теории, защо в един побеждава Доброто, а в друг Лошото. Само, че всички си имат недостатъци и убедителни примери за обратното.
Гледам светът днес. С намръщени хора по улиците, с всекидневните скандали и грозни случки. Тук там се мярка някое усмихнато лице, но се чувствам уморен. Все по-често ми идват на ум мисли характерни за Лошото ченге. Все по-често забелязвам това и в постъпките си.
Все по-често се замислям, как да „нахраня” Доброто „ченге” в мен. Все по-трудно става. Все по-често не мога. Дори вече не знам дали е добро.
А Вие как успявате?

.