Приказка за загубеното време

Имало едно време една принцеса. Тя живяла безгрижно и щастливо, докато станало време да си намери принц. Оказало се, че това не било лесна работа.
Принцове имало много. Всеки ден в двореца идвали нови и нови. Кой от кой по-красив, смел и умен. Всички принцове изглеждали идеални, но нито един не допаднал на Принцесата. Или намирала някой техен недостатък, или пък просто сърцето и не трепвало и пред най- прекрасния принц.
Минала година, а желаният принц не се появявал. Тогава Принцесата решила да го потърси сама. Един ден станала рано, излязла от двореца и тръгнала по първия изпречил се пред очите ѝ път. Вървяла дълго, но не срещнала дори един принц.
Принцесата не се спряла, а продължавала да върви напред. Вярвала, че все някой ден щяла да открие своя принц. По пътя срещнала много хора. Стари и млади, богати и бедни, умни и глупави. Търговци и шутове, просяци и мъдреци, майстори и дори един магьосник. Само че принцът го нямало.
Един ден, докато почивала преди да поеме отново напред, внезапно пред нея се появил един принц. Принцесата се зарадвала, но скоро радостта ѝ помръкнала. Принцът не бил красив или умен, не бил богат и дори не бил смел. Бил приятен и учтив, но само толкова.
Заговорили се двамата и се оказало, че Принцът бил тръгнал на път, за да открие своята Принцеса. Досега я бил срещнал, но вярвал, че ще я намери.
Решили да вървят двамата. Хем нямало да се чувстват самотни, хем да си помагат по дългия път. Дълго вървели заедно, но не срещнели по пътя нито принц, нито принцеса.
Една вечер спрели да нощуват до едно блато. Принцът напалил огън, принцесата приготвила вечерята и след като похапнали, както всяка вечер заговорили за мечтите си. Всеки от тях описвал човека, който искал да срещне. Знаели всяка негова черта и били сигурни, че рано или късно ще го срещнат.
Докато говорели не забелязали, как от блатото излязъл един жабок. Приближил се до Принцесата и заговорил с човешки глас:
– Здравей, Принцесо! Не се чуди, че говоря. Аз не съм жабок, а омагьосан принц. Чух, че търсиш своя Принц. Чух как го описваш и докато те слушах, разбрах, че говориш за мен. Радвам се, че ти ме откри сама, защото в този си вид, нямам никакъв шанс някой ден да напусна блатото. Трябва само да ме целунеш, за да развалиш магията и да заживеем щастливо. Целуни ме, Принцесо!
– Ти си луд! Няма да те целувам! – скочила ужасена Принцесата. – Аз търся Принц, а не жабок. Моят Принц е истински и ме чака някъде в големия свят. Зная, че ще го намеря, а ти си намери някоя жаба!
Жабокът навел глава и с тромави подскоци се върнал в блатото. Тогава от там изскочила една огромна жаба. Без да се притеснява, жабата се приближила към Принца и заговорила с човешки глас:
– Здравей, Принце! Чух думите ти преди малко, когато описваше своята мечтана Принцеса. Няма нужда да я търсиш повече, защото тя е пред теб. Аз не съм жаба, а омагьосана Принцеса и трябва само да ме целунеш, за да развалиш магията. След това ще живеем щастливо до края на дните си.
– Махай се!  – скочил Принцът. – Аз търся Принцеса, а не жаба. Зная, че ще срещна моята Принцеса някой ден, а ти по-добре си намери някой жабок. Ще сте си лика прилика.
Жабата не казала нищо. Обърнала се и се скрила в блатото, а Принцесата и Принцът, дълго обсъждали страните случки и се смеели на жабите.
На другия ден отново не срещнали по пътя нито принц, нито принцеса. Тогава решили да се разделят, дано имат повече късмет. Сбогували се със сълзи на очи, защото били свикнали един с друг и всеки поел по своя път.
Минала година, а никой от двамата не открил това, което търсел. Сякаш всички принцове и принцеси, били потънали вдън земя. Принцът и Принцесата били отчаяни, но продължавали да вървят напред. Обиколили цялата Земя и един ден се срещнали отново на брега на блатото. Зарадвали се и дълго разказвали патилата си. Спомнили си и нощта край блатото от преди година.
– Виж, може би съдбата не напразно ни е върнала тук – казала Принцесата. – Мисля, ако намеря Жабока да го целуна и да разваля магията. Не намерих никъде моя Принц. Може би, защото през цялото време ме е чакал тук.
– Права си! – въздъхнал Принцът. – Аз също ще потърся Жабата. Ще я целуна, пък каквото стане. Питам се само, дали ние двамата с теб не загубихме цяла година в лутане, докато щастието ни е било тук и ни е чакало.
В този миг от блатото се показали Жабокът и Жабата.
– Хей, Жабче! – извикала Принцесата.  – Радвам се, че те виждам отново! Ела да те целуна и да разваля магията. Може би точно ти си моят Принц.
– Не става, Принцесо!  – засмял се Жабокът. – Не искам никой да разваля магията. Преди година се вслушах в съвета ти. Огледах се и намерих, моята приказна Жабка. Не някъде накрай света, а тук в това блато. Тя е прекрасна, такава каквото е. Не ми трябват повече целувки и принцеси.
Жабата се притиснала до своя Жабок и се обърнала към Принца:
– Ти също не си ми нужен вече, Принце! Намерих каквото ми трябваше, а ти потърси щастието си другаде.
Принцесата се разплакала. Стопила се последната ѝ надежда да намери своят принц. Тогава Принцът я прегърнал. Усмихнал се, целунал я и сълзите и пресъхнали.
– Целуни ме пак, Принце мой! Притисни ме до гърдите си и никога не ме оставяй повече сама. Мисля, че винаги съм искала това. Мисля, че го исках още преди година.
– Аз също, Принцесо – отвърнал Принцът и отново я целунал.- Аз също го исках тогава. Исках го, но не вярвах на приказките. Не вярвах, че с целувка можеш да развалиш магия. А то можело...