Историците

Преди много години далеч на Изток, сред високи до небето планини имало две царства.

Царствата били съседни и си приличали много. Имали почти еднаква територия, земята им била еднакво плодородна, а хората, които живеели в царствата били с общи корени в миналото.

Царствата си приличали много, но и се различавали. Едното се славело с вековната с история, изпълнена с герои и велики събития, но хората в него били бедни. Историята на другото, била съвсем обикновена, но пък в царството процъфтявали и науката и занаятите и търговията, а хората живеели охолно.

Един ден Владетелите на двете царства се срещнали и след като подписали няколко договора и изтърпели куп формалности на етикета, се усамотили и намерили време за непринуден свободен разговор.

- Приятелю, странно е, че живеем на разстояние един час езда, а се виждаме веднъж на десет години. - започнал единият Цар.

- Има и по-странни неща на този свят. - отвърнал другият. - Например, винаги съм се чудел, как уж сме съседи с общи корени, а историите на царствата ни, се различават толкова. Вашата е бляскава, пълна с герои и важни събития, а нашата е съвсем обикновена.

- Ами, приятелю, няма нищо чудно. Историята си е история. Пишат я историците. На мен ми е по-чудно друго – как уж и земята и хората ни си приличат, а вие живеете охолно, за разлика от нас.

- О, в това няма нищо чудно! Причината е в историците.

- Чакай, приятелю! Какво общо имат историците с богатството на царството? Те просто пишат историята. Пишат я така, че да се хареса на хората, които им дават хляба. Ако я пишат добре, винаги ще има хляб за тях, но само толкова.

- Грешиш, приятелю! Историците пишат историята, такава каквато е. Така хората могат да се учат от нея. Учат ли се от историята си, хората от едно царство, винаги ще има хляб и за тях и за историците!