Съседи

Преди много години, в едно селце намиращо се чак накрая на света, живеели двама приятели...

Още от деца двамата прекарвали заедно времето от утрин до мрак, неразделни в игри, бели и мечти. Заедно преживявали радостта и тъгата, усмивките и сълзите. Живеели в къщи, които допирали сенките си всеки ден и не ги деляла дори ограда. Ако някой от тях се нуждаел от помощ, независимо дали било ден или нощ, другият се притичвал веднага.

Детството отлетяло като в миг и един ден двете хлапета се превърнали във възрастни хора. Пораснали, но останали приятели. Помагали си, споделяли радости и тревоги и всеки от тях знаел, че винаги може да разчита на другия. Оженили се, родили им се деца, но приятелството запазили.

Двамата били добри хора, а ѝ знаели и можели много неща. Хората в селцето ги уважавали и когато старият кмет починал, им предложили някой от двамата, да стане кмет.

Приятелите мислили цяла седмица, но се отказали.

- Не можем! - казали те на хората. - Трябва единият от нас, да стане кмет, а не искаме, да се делим.

Хората обаче не се отказали и продължавали да настояват. Накрая след дълго умуване, приятелите намерили начин, да решат въпроса.

- Ще хвърляме чоп, приятелю. - казал единият. - Който спечели, ще се кандидатира за кмет. След две години, ще се откаже и тогава другият от нас, ще бъде две години кмет.

- Така ще стане! - отвърнал вторият. - Освен това, този от нас, който е кмет, ще се допитва за всичко с другия. Две глави са по-умни от една, а така и няма да се делим.

Речено – сторено...

Хвърлили чоп и този, който спечелил бил скоро бил избран за кмет. Бил добър кмет, изслушвал хората и гледал все добро да прави. Гледал да е справедлив към всички и за всяко нещо се допитвал до приятеля си. Така, де! Две глави винаги са по-умни от една.

Минала година и всички били доволни и щастливи, но една сутрин, този дето не станал кмет се събудил от силен шум на двора.

Излязъл и що да види. Майстори строели висока стена между неговия двор и този на приятеля му.

- Какво става, приятелю? - попитал. - Каква е тази ограда и защо?

- Ами, нищо важно! - отвърнал Кметът. - Обаче хората взеха много да говорят, че все до теб съм се допитвал. Не ме интересуват приказките им, но реших да взема малко мерки. Оградата няма да промени нищо между нас. Ще оставя врата, която ще бъде винаги отключена нещата, ще бъдат, както досега.

Обаче след месец, един ден и вратата била зазидана.

- Защо, приятелю?

- Ами, нали ги знаеш хората. - отвърнал Кметът. - Тръгнаха слухове, че сме кроели с теб нещата по тъмно. Не ме интересуват приказките, но реших да взема мерки. Пак ще се виждаме с теб и ще се съветваме за всичко, но ще го правим само през деня и то ще идваш през голямата порта, че да не вървят клюки.

Минал още месец и един ден, когато отишъл да навести приятеля си, вратата била заключена, а зад портата лаели две огромни кучета.

- Какво става, приятелю?

- Ами нищо, но пак тръгнаха хорски слухове, че все с теб се съветвам и кроим лоши планове. Освен това, нали сега съм уж голяма работа, та жената се страхува от крадци. Нищо няма да се промени! Пак ще се съветвам с теб, но ще идваш в Кметството, да не кажат хората, че им кроим нещо.

Приятелят се съгласил. Когато имал време, отивал в Кметството и гледал, когато говори с Кмета, да има и други хора. Не, че го интересували хорските приказки, но защо да им дава поводи. Е, не всеки ден успявал да отиде, пък и някои решения били спешни и Кметът ги взимал сам, но не му се сърдел. Нали били приятели.

Минали две години, обаче Кметът не се отказал от поста. Дали бил забравил уговорката или пък се правел на разсеян, но почти не се срещал с приятеля си и рядко се съветвал с него.

- Какво става, приятеля? Нали имахме уговорка навремето?

- Имаме и още важи! - отвърнал Кметът. - Обаче малко ще отложим нещата. Започнал съм едно две неща, които трябва да довърша. Трябва ми месец – два, не повече. Или пък може би три месеца. Абе, нищо време, но за мен е важно. Трябва, да ги свърша сам, а пък и ти напоследък рядко идваш в Кметството и не знаеш подробностите. Довършвам нещата и ти отстъпвам поста.

От този ден Кметът все странял от приятеля си. Все бил зает в Кметството и го молел чрез другиго, да мине някой друг ден. Все бил уморен, когато бил в къщи и жена му казвала на приятеля му, да се отбие друг път.

Селцето не било голямо и понякога двамата се срещали по улиците му.

- О, приятелю! - викал Кметът. - Какво правиш? Как я караш? Отдавна не си се отбивал, нито в Кметството, нито у дома и се сърдя малко. Имаме да говорим за толкова много неща. Да минеш, ей! Освен това, не съм забравил договорката ни. Имам само да довърша едно-две неща и ти отстъпвам кметското място. Само малко време ми трябва. Месец – два, не повече. Или пък три месеца. Абе, няма значение. Нали сме приятели. Сега те оставям, че ме гонят задачи, които друг не може да свърши. И да се отбиеш някой ден, ей! Да се отбиеш, да поговорим, че ще се сърдя! Съвсем ме забрави ти мене! Съвсем! Уж сме съседи и приятели, а ме забрави!