Картината

Оставаше му малко, но не беше лесно. Картината пред него беше почти готова и оставаше, да добави един единствен щрих. Знаеше къде трябва да го постави, знаеше и как трябва да изглежда. Трябваше да вдигне ръка и да замахне с четката.

Просто още един жест, която беше правил мислено стотици пъти. Можеше да го направи дори със завързани очи или насън. Можеше да го направи хиляди пъти, по един и същ начин.

Картината беше почти готова и оставаше да добави само един щрих. Нужен беше един единствен щрих.

Можеше да го направи още преди час. Можеше да го направи и преди два часа или пък три. Можеше, но съмнението го спираше.

Картината беше почти готова. Беше почти идеална и всеки излишен детайл можеше, да я развали. Детайл или щрих, поставен не на място.

Денят отминаваше, а той стоеше пред статива, затворил очи и стиснал четката, колебаейки се между абсолютната убеденост и унищожителното съмнение.

Нужно ли беше? Нужен ли беше последния щрих? Какво щеше да промени?

Може би с него картината щеше да бъде съвършена, но кому беше нужно съвършенството?

На него?

Определено не!

За него рисуването не беше търсене на съвършенството. Беше лекарство, живот, страст...

За хората, които щяха да видят картината?

Не, не и не!

Та те никога нямаше да погледнат картината с неговите очи. Повечето дори нямаше да я разберат. Щяха да оценяват цветовете, формите и стойността, която биха платили колекционерите, но само това...

Картината беше почти готова и оставаше да добави само един щрих... Последен щрих... Да добави или пък не...

Внезапно ръката му се вдигна и четката удари по платното, оставяйки следа на точното място. Следа с точните размери, форма и цвят.

Готово!

Или пък не?

Отстъпи крачка назад и присви очи. Картината беше завършена. Съвършена... Или пък не...

Не, не и не! Пристъпи напред и свали грубо картината от рамката. Смачка платното и го хвърли в ъгъла. Хвърли го върху купчината от стотици други несполучливи опити, които не заслужаваха живот.

Много бяха и май вече беше време, да разчисти. Да, днес беше ден за разчистване и може би ново начало след това.

Три курса до кофите за смет и всичко си дойде на мястото. Денят още не беше завършил и можеше да опита отново.

Извади ново платно, опъна го на рамката и четката сама се понесе по него. Картината оживяваше с всеки щрих, превръщайки се в нещо съвършено. Почти съвършено...

Беше почти готова и оставаше да добави само още един щрих. Да добави или пък не...

Звънецът на входната врата го прекъсна. Изтри ръце от боята и отвори вратата с намръщено лице. Беше си платил сметките и който и друг да беше, нямаше право да го прекъсва.

Беше дете. Държеше в ръце последният му несполучлив опит и в очите му се четеше възхищение.

- Извинете! Ваша ли е? Ако е така, бих ви помолил да ми разрешите, да я задържа. Съвършена е! Аз също опитвам да рисувам, но никога няма да мога да сътворя нещо подобно. Наистина е съвършена!

- Не струва! Просто я хвърли и я забрави!

- Но, защо! Как можете да захвърлите нещо, което е съвършено?

- Нима не разбираш, дете? Върви си и рисувай. Рисувай, рисувай и рисувай. Върви си и рисувай единствено за себе си. Ако обичаш рисуването, не гони съвършенство, а бягай от него. В деня, в който стигнеш до съвършенството, повече няма да можеш да нарисуваш и един щрих. Нито един щрих!