Планината

„Моля... нарисувай ми една овца!”

Спомних си тези думи преди няколко дни, когато един човек, борещ се ежедневно с мъката, но запазил душата си чиста, като утринна роса, ме помоли:

-Гледай всеки ден Планината, вместо мен!- ми каза, а аз обещах без да се замисля.

Дори обещах, че ще направя снимки и ще ги изпратя. Не мислех, че ще е проблем. Замислих се само, защо нещо толкова обикновено за мен, може да е ценно в очите на друг.

Всеки ден гледам Планината. Красива е. Гледката е прекрасна и сигурно и други хора вдигат очи от земята, за да ѝ се възхитят.

Гледаме я всеки ден, но дали я виждаме наистина? Колко ли хора успяват да допуснат картината, която виждат вътре в себе си и да я оставят да докосне сърцето им?

Будя се рано. Навик, който имам от много години. Харесват ми ранните часове на деня, когато всичко е различно. Харесва ми тишината, в която можеш да чуеш мислите си. Понякога излизам навън и поемам с пълни гърди аромата на събуждащия се свят.

Не гледам изгревите. Градът е разположен в дупка и изгревите не са красиви. Вдигнеш ли глава, виждаш Планината. Върховете и засияват поне час, преди слънцето да започне да разпръсва мрака наоколо. Сякаш от нищото изплуват фантастични образи, изсечени от природните стихии. Светлини и сенки се преплитат за минути, а след това върховете покрити със сняг до средата на лятото, заблестяват във всички цветове на дъгата. Черни сенки пробягват и изчезват, стопени от слънчевите лъчи.

Не всеки ден е така. Често Планината е покрита с мъгла, но дори и тогава не губи от величието си. Склоновете ѝ покрити с дървета, се устремяват нагоре, докато се загубят в мъглата.

Това е Планината. Не си спомням някога да съм вдигнал глава към нея и да не ме е изненадало нещо различно. Нещо, което не съм забелязал преди.

Тя всеки ден е различна. Всеки сезон се оцветява в различни цветове, а светлините и сенките допълват картината. Само трябва да отвориш очите си и да я допуснеш вътре в себе си. Да ѝ позволиш да докосне сърцето ти.

Различна е, но и еднаква. Стои на това място от незапомнени времена и ще остане там и след като нас ни няма. Градът се е допрял в основата ѝ. Всяка година върви към Планината, но никога няма да стане част от нея. Тя е била там преди него и ще остане там, когато градът потъне в забравата на времето.

Планината ни пази от вятъра и стихиите, а през лятото от нея идва прохлада, но не го прави за нас. Живее независимо от нас, в свят с други мащаби и ценности. Свят, в който живота на всяко същество в нея е ценен. Свят, в който няма омраза и лицемерие. Всичко там е естествено. Законите са вечни и неотменими. Един суров, но красив свят.

Градът върви към Планината. Всяка година прави крачка напред, но няма да я стигне никога. Никога няма да достигне спокойствието и хармонията ѝ.

В безсилието си се опитваме да я унищожим. Изсичаме горите ѝ, отравяме поточетата и реките в нея. Разсичаме тялото и за да прокараме пътища, писти и лифтове. Засипваме я с бетон и унищожаваме живота в нея.

Само че, тя е по-силна. Била е там преди нас и ще остане дълго, след като ни няма. Не измерва времето с години, не брои дните до края си. За нашите представи тя е вечна. Раните, които ѝ нанасяме са жестоки и сигурно болят, но тя ще ги преживее. Ще продължи да живее и ще ни забрави. Няма да ни прости никога. Не защото е жестока, а защото не ни забелязва. Живее в свой свят, извън времето.

-Моля... нарисувай ми една овца!

Не мога да рисувам. Когато бях дете можех, но съм забравил. Опитах се да снимам Планината, но се оказа, че не мога да правя хубави снимки. На снимките не беше тя. Нямаше я светлината, нямаше го живота, който излъчва. Не се получи, а не мога да копирам картината, която е вътре в мен и да я изпратя. Не мога.

-Моля... нарисувай ми една овца!

Не мога да рисувам. Когато бях дете можех, но съм забравил. Днес мога само да гледам планината и понякога, дори да я виждам.

Днес се опитах, да нарисувам Планината. Само че, не с молив или с четка, а с думи. Чета горните редове и виждам, че не съм успял.

Все пак се опитах.

Остава ми само да я гледам всеки ден с отворена душа и да се надявам, че образа ѝ ще достигне до човека, който ме помоли за това.

Казват, че понякога се получава.