Ябълка

Подариха ми ябълка.
С идеална форма, нито малка нито прекалено голяма, тя прилепна в ръката ми. Още когато я поех в ръка и усетих топлината и разбрах, че това не е просто ябълка.
Това беше цяла съкровище. Златистата и кожа блестеше под слънчевите лъчи изпъстрена с едва забележими лунички.
Огледах я внимателно, но не открих никакъв дефект. Не мога да откъсна очи от нея, а устата ми се пълни със слюнка в предчувствие на мига, когато ще отхапя от нея.
Притварям очи и отварям уста, но в последният момент ръката ми се спира.
Не мога! Не мога да забия зъби в това съкровище.
Реших да си я запазя, но в следващият момент се сетих, че материята, от която е направена не е вечна. След седмица или месец, тя вече няма да е същата. Ще се появят петна, кожата и ще загуби блясъкът си и бавно, но неумолимо.
Докато се чудя, обаче в главата ми изниква една приказка. Американска приказка. За едно бедно, но умно момче, което намерило една ябълка. Вместо да се полакоми, обаче и я изяде, както би направило всяко нормално момче, то я продало за един долар. С парите не си купило кока-кола, а взело други две ябълки, които също продало по-скъпо и така нататък. След ябълките почнало да купува нефтени кладенци и банки и заживяло щастливо, до старини.
Идеята ми харесва и решавам още в понеделник да изляза на пазара на ябълки. Такава хубава ябълка не може веднага да не намери купувач.
След това е лесно. Пътят е очертан и продължавам по него. Вместо нефтени кладенци, ще се включа в доставката на природен газ и ядрената енергетика. Днес там е са парите.
Речено сторено, но докато чакам понеделника се замислям как ще харча парите.
Първо ще тръгна на път. Ще обиколя земното кълбо и ще отида на всички интересни места, за които съм чел или гледал филми. Колебая се само, от къде да започна. Само, че се сещам, че мразя да тръгвам на път. Пътуването е приятно, но подготовката и заминаването са си неприятни.
Тогава ще си избера някое красиво и приятно местенце и ще се пренеса там. Само трябва да се разровя из нета и да проверя как вървят на черно малките островчета. Преди година гледах снимки от островът на Михаел Шумахер и ми хареса много.
Само, че се сещам за жегата и тайфуните в тези райони и се отказвам и от тази идея. По-добре да си купя някое градче в България. Ето например Дупница в момента е без стопанин.
Може и да не е там. В България има и по-хубави места.
Ще си оградя с бетонна стена я някой планински връх, я последната плажна ивица край морето и ще си построя къщичка.
Малка американска къщичка, на два етажа. От друга страна пък, защо да се ограничавам до два етажа? Ще си вдигна повечко. Около стотина етажа мисля, че ще ми стигнат. Нека има място и за гости.
Пък и защо къщичката да е само една? Място ще имам колкото искам.
Стигнах и до колите. Определено „Ролс Ройс”-ът никога не ми е харесвал, но за пред хората ще трябва да имам поне два. Разбира се и едно „Ферари”-червено. Само, че при нашите лоши пътища не знам къде ще го карам. Още на първият километър ще хлътна в някоя дупка и :
Хрус....

Звукът не идва от въображаемото ферари, а от сблъсъкът на зъбите ми с последните остатъци от огризката на ябълката. Докато съм мечтал, съм успял да я изям цялата.
Сбогом, островче!
Сбогом, малка къщичке на сто етажа!
Сбогом, червено ферари...
Сбогом...

Странно, но не съжалявам. Още усещам вкусът в устата си и повярвайте, той е дори по-добър отколкото си представях.
Утре ще попитам от къде са взели тази ябълка и ще си купя и аз. Няма да са хубави като днешната. Сигурно тя е била единствена и неповторима, но поне ще ми напомнят за нея.
Няма да ги препродавам. Ще ги раздам на хората около мен. Може пък някой от тях да тръгне по пътят на американската приказка, но се надявам повечето просто да си изядат ябълката.

....