Леля Пенка

-Владко! Владко, бе! Чакай , моето момче! Накъде си се забързал толкова? Чакай да те видя.
Отдавна никой не ме е наричал момче, но гласът е познат и спирам. Една съседка е. Ситни припряно за да ме настигне, спира на две крачки от мен, измерва ме отгоре до долу и продължава.
-Ей какъв си станал! Пораснал си и си се източил! Същински юнак! Ама така си е. Ние стареем, а вие младите хубавеете. Живеете си и не се притеснявате. Аз сутрин, като стана един час не мога да си размърдам кокалите. Пък да не говорим, като тръгна на някъде. E го де е магазина, ама сто крачки ми извадиха душата. Я да ми помогнеш с торбичката до вкъщи, пък и да си поговорим малко, че както съм сама няма с кого две думи да обеля. Тя и котката все бяга, като тръгна да и говоря. Със стар човек на никого не му е интересно да говори.
Определено от двадесет години не съм пораснал и дори съм се смалил с три сантиметра, но това са подробности. Взимам найлоновото пликче с едно кисело мляко вътре и заситням след нея по улицата.
Само да слушам и кимам учтиво, но и да се опитам да взема думата няма да успея. Пътят е кратък, но вървим бавно, а жената говори бързо и докато стигнем до входната врата съм разбрал, доста факти от общочовешката история, допълнени с историята на живущите на улицата.
Най-после стигаме и въздъхвам облекчено, но не съм се отървал. Следва нова молба, да внеса малко дърва в къщата, че зимата е далече, ама знае ли човек? Подреждам ги внимателно, защото всяко дърво си има точно определено място и изслушвам отново лекцията, колко сме щастливи младите.
-То времената са калпави, ама вие не се притеснявайте. Живейте си живота щото връщане назад няма. Като стигнете мойте години и няма кой да ви помага, тогава ще разберете.
Всъщност женицата има син, около моите години, който в това време обикаля заведенията в центъра, но си затварям устата преди да кажа нещо. Тъкмо навреме, защото и тя се сеща за него, но по друг повод.
-Добре сте си вие младите, само дето не го оценявате. Е и моят Ванчо все за работа мисли. Сутрин рано излиза, а се прибира уморен по нощите. Поне булка да си вземете, че да има кой да се грижи за вас. Ама като сте се запънали, като магаре на мост.

Вече съм закъснял, а и търпението ми и на изчерпване и се измъквам леко към изхода, но пътят е блокиран.
-Закъде си се разбързал толкова, нищо не си казал. Как си? Има ли нещо да се похвалиш? Добре, че те видях днес, че бях помислила, че пак си заминал нанякъде. Те миналата година, аз последна от улицата разбрах, че си работил по София. И то докато разбера, ти взе, че се върна. Та и тези дни се сетих за тебе и реших, че пак си заминал, ама миналата седмица, както си седя на прозореца, те гледам, че се прибираш по никое време. То има- няма към 2часа нощеска беше, пък и пусто тъмно на улицата, не бях сигурна ти ли си, не си ли ти. Ама днес като те видях си рекох: Не мога да го сбъркам това момче. Ехе, от кога те познавам.
-А брат ти, какво прави? И него не съм виждала скоро. Миналата седмица се срещнахме в магазина, но нещо не му се говореше много. Пък беше такова приказливо дете като малък... сигурно ядове има, ама на мен ли ще ги каже...
С хиляди извинения и оправдания за фалшиви задачи, успявам да се измъкна на улицата, но въпросите ме следват и там.
Докато вървя към къщи си мисля, колко сме си добре „младите”. Какво ли би било, някога да съм натоварен с отговорността да знам всичко за всеки? Е, с нашата улица сигурно ще се справя. С малко усилия и с двете съседни, ама по-нататък ще ми дойде в повече.
И както си вървя се усмихвам на щастието си. Нали сега ми е времето? Докато мога да се усмихвам.

....