Пролетта

Събуди се, протегна се и прозявайки се излезе навън. Лъчите на слънцето го заслепиха и потърка сърдито очи. После се огледа и се усмихна.

Пред него гората ухаеше на живот. Песента на птичият хор, понесена от вятъра се вплиташе в клоните и се гонеше със хиляди слънчеви зайчета.
Усмихна се и пристъпи напред. После се замисли за миг и внимателно огледа поляната отпред. Обиколи я внимателно и подуши навсякъде. Прерови храстите, погледна в хралупата на старото дърво, но не намери нищо.
Спусна се към изворчето ниското, прегази тясната ивица все още запазил се сняг и пи дълго от ледената вода.
После продължи да търси.
Обиколи гората, надлъж и нашир и се върна на поляната.
-Лошо! Няма я! Трябва да е някъде тук, но или се е скрила добре или не търся където трябва.
-Здравей, Мечо!- обади се Зайо, изскочил внезапно на полянката.- Какво правиш?
-Търся.- отговори Мечо.- Вече цял час търся, а не я намирам. Лошо!
-Искаш ли да ти помогна?-попита Зайо.- И без това си нямам работа. Ще търсим двамата. Четири очи виждат по-добре от две. Къде търси?
-Навсякъде. Тук на полянката, в храстите, при изворчето, но я няма. Ходих и при старият дъб, минах през шипковите храсти, но не я намерех. Хайде да я потърсим пак. Ще тръгнем двамата и ще гледаме по-внимателно.
Тръгнаха и обръщаха дори и камъчетата по пътят си, но не намериха нищо. След час се върнаха пак на полянката и уморени поседнаха.
-Казах ти, че я няма.- промърмори Мечо.- Уж е тук и следите и са навсякъде, но това е само измамно. Сигурно и се е случило нещо и е в беда. Или пък се е уплашила и се е скрила така, че никой да не може да я намери. Или пък просто е срамежлива. Или пък... Лошо!
-Е, ние направихме каквото можахме. – обади се Зайо.- Ако искаше да я видим, щеше да се покаже.
-Здравейте!- тракна с клюн Щъркелът. –Радвам се, че ви виждам отново. Времето е чудесно и току що направих една освежаваща разходка. Срещнах ви по пътя, но бяхте толкова съсредоточени, че не ме забелязахте. Може ли да попитам, какво търсехте? Какво сте загубили?
-Не сме загубили нищо.- отговори Зайо.-Просто помагах на Мечо да я търси. Всъщност, Мечо какво търсихме?
-Ама ти не разбрали? Пролетта търсихме. Търсихме я навсякъде, но виждаме само следите и. Била е тук и е някъде наоколо, но не можахме да я намерим. Ами ако е в беда? Ти не я ли видя някъде? Защо не се вдигнеш високо, ама много високо и да погледнеш отгоре. Сигурен съм, че ще я видиш. Ами ако има нужда от нашата помощ?
-Не става, Мечо.-засмя се Щъркелът.- Никой не може да види Пролетта. Нито от високо, нито от ниско.
-Сигурно защото е много дребна?- предположи Зайо.- Или пък защото има защитна окраска и се слива с гората, както аз когато се крия от Вълка?
-Глупаче! -засмя се Щъркелът.-Никой не може да види Пролетта, защото тя не е нещо материално. Тя е усещане във всеки от нас. Тя е в топлината на слънцето, във вятърът, в усмивките ни. Тя е настроение и усещане. Нали я усещате?
-Усещам, усещам...Усещам, че съм гладен.- промърмори Мечо. – Дали това също е Пролетта?
-Разбира се, глупачета такива! -засмя се Щъркелът, махна с криле и отлетя.
-Мечо и аз съм гладен. И аз усещам Пролетта!- радостно възкликна Зайко.- Хей, всички в гората! Пролетта е тук! Не я търсете, не можете да я видите, защото тя е усещане. Усещате ли я? Хей, вие!

.