Мъката

Някога преди много години, хората не познавали Чувствата. Животът им се ръководел основно от Инстинктите и от зараждащият се Разум. Винаги знаели какво да правят и не изпитвали съмнения.
Един ден при тях дошли Чувствата. Докоснали се до хората и станали част от тях.
Объркали се хората и за кратко не знаели какво да пратят с новата си придобивка. Разумът настоявал да не обръщат внимание на Чувствата, но как да пренебрегнеш нещо, което е станало част от теб?
Освен това, хората били доволни. Харесало им да се носят на крилете на Щастието, да докосват небесата, понесени от Любовта.
Е, имало и Чувства, които не били толкова желани, но хората бързо се научили да намира доброто във всяко от тях.
Във всяко освен в едно...
Така и не могли да приемат Мъката. Всички се опитвали да я избегнат, но ни можели. Странели от нея, но тя ги намирала винаги. Нали била част от тях.
Самата Мъка усетила, че не я харесват, но не можела да се промени. В отчаянието си, станало още по-неприятна за хората, но нямала изход.
Един ден срещнала Разумът. Той се бил примирил вече с наличието на Чувствата. Били противници, но го поддържали нащрек, правели го по-силен.
Помолила го Мъката да и помогне, да изчезне и той бил поласкан от тази молба от противник. Затворил се на тихо място и се заел да реши проблемът. Минали няколко месеца, но накрая намерил начинът.
-Ще направя така, че да изчезнеш. Вече няма да си част от хората, но трябва да обещаеш да не казваш на никого, как сме успели. Мисля, че твоето желание е грешка, но времето ще покаже.
И от този ден Мъката изчезнала...
Хората се зарадвали. Без Мъката денят изглеждал по-светъл, а животът по-хубав. Не знаели причината, но не се и питали. Мъката не липсвала на никого.
Минавали години и дори името на Мъката било забравено. Само, че хората се променили. Вече не ценели толкова хубавите Чувства. Почнали да се отегчават и да се оплакват от тях.
-Ех, това Щастие ли е?- въздъхвал един.- Не струва! Какво беше Щастието преди време, а какво е станало сега.
-Така си е!- потвърждавал втори.- Помниш ли, каква беше Любовта навремето?
Разумът само наблюдавал и се усмихвал. Загубили Мъката, хората забравили да ценят хубавите Чувства. Забравили лошото и не забелязвали хубавите неща.
Повикал Разумът Мъката и я помолил да се върне. Зачудила се Мъката, но приела. Само, че за да не се повтори старата история, станала невидима за чуждите очи.
Разумът променил хората. Вече усещали, само тази частица от Мъката, която била в тях самите. Очите им станали слепи за чуждата Мъка.
И от този ден, та до днес...
Само понякога, много, много рядко взирайки се в чуждите очи, усещаме някаква тежест. Ако не отвърнем уплашени поглед, докосваме Мъката на другите. Става ни тежко и неприятно, но странно, в тези мигове се чувстваме истински Хора.

.