Смисълът на живота

Някога преди много години в едно малко градче се появил странен човек. Никой не го познавал, просто един ден влязъл в кафенето на центъра, поръчал кафе и останал цял ден там. Не превел нищо, просто гледал втренчено през прозореца. Дори кафето останало недокоснато.
На следващият ден пак дошъл. Никой не знаел, кой е и от къде е, а и той не говорел много. Ако някой го заговорел, просто го поглеждал с празен поглед и често дори не отговарял. Вечер излизал и изчезвал в тъмното. Така и не разбрали къде отива.
Бил кротък, не пречел на никого и след като разбрали, че няма да изкопчат нищо от него, го оставили на мира. Приели го за част от тях и престанали да му обръщат внимание.
Един ден, обаче това се променило. В кафето влезли група млади хора. Били весели и настроението им заляло помещението. Заразили всички освен старецът. Той просто си стоял в ъгълът и гледал с празен поглед през прозорецът.
Един от младежите не издържал и се приближил до масата:
-Много си тъжен, човече. Защо не се усмихнеш в този хубав ден. Гледаш навън, а не виждаш нищо. Не виждаш слънчевите лъчи, не виждаш хората, не виждаш как животът раздава подаръци. Усмихни се! Животът е хубав и не трябва да му обръщаш гръб. Във всеки миг има частица щастие и има смисъл да го посрещаме с усмивка.
Изненадващо човекът този път вдигнал глава и отговорил:
-Смисъл ли? И какъв е той? Денят е хубав, нали? Само, че ако няма с кого да го споделиш, дали ще мислиш така? Ако ги няма приятелите и хората, които обичаш, дали ще усетиш нещо? Ако си загубил всичко, дали спомените ще те топлят и бъдещето ще те привлича? Аз съм загубил всичко и животът вече няма смисъл.
След това човекът отново втренчил празен поглед в прозореца. Младият човек махнал с ръка и си тръгнал, но после се върнал и оставил една визитка на масата.
-Ако някога имаш нужда от нещо, обади се. Все ще намеря начин да ти помогна.

Времето в градчето тече бавно. В малките градчета нищо не се променя. Дори след година...
Вече е тъмно и кафенето в центърът затваря. Собственикът му прозявайки се, изпраща последните посетители. Човекът от масата в ъгълът, е сред тях. Излиза навън и студът го кара да вдигне яката на палтото си. След това тикнал дълбоко ръце в джобовете, поема по своят път.
Никой не знае къде отива, а може би и самият той. Не поглежда напред или встрани. Краката му сами го водят.
След няколко преки се спира рязко. На тротоарът лежи човек. Една двойка нерешително пристъпва към него, а след това бързо преминава на другия тротоар.
Човекът също се спира, но после продължава напред. Лицето на земята е познато. Не е нещастие, просто пиян млад човек, който дори не се опитва да стане.
-Животът е гаден! Защо се мъчите? Какъв е смисълът?...Смисъл ли? Има ли такъв? Денят е ви е бил хубав, нали? Само, че ако няма с кого да го споделиш, дали ще мислиш така? Ако ги няма приятелите и хората, които обичаш дали ще усетиш нещо? Ако си загубил всичко, дали спомените ще те топлят и бъдещето ще те привлича? Ако си загубил всичко животът вече няма смисъл...
След това човекът на земята, погледнал протегнатата към него ръка, но не я поел:
-Върви си по пътя, човече! Нямам нужда от никого и от нищо...
-Зная.- бил отговорът. – В твоето състояние съм от години. Само, че тази вечер аз имам нужда от теб. Тази вечер, животът ми има смисъл- да ти помогна.
-Тази вечер, добре. Ами утре? А другата седмица, месец, година...
-Утре ли? Не зная за утре. Не мога да гадая бъдещето, но едно зная със сигурност- Винаги някъде, някой има нужда от теб.

.