Сизиф

Някога, преди много векове, боговете често слизали сред хората. Дали от скука или от загриженост, те се занимавали със всички хорски проблеми. От най-големите, та до най-дребните неща.
Никой не питал хората, дали това внимание им е приятно. Някои от тях, не можели дори да си представят, да направят нещо самостоятелно. Други, не понасяли друг да определя съдбата им и се бунтували открито. Често успявали да излъжат и победят боговете, но за кратко.
Казват, че най-хитрият от хората тогава бил Сизиф. Не прощавал на никой бог и ги разигравал постоянно. Накрая на Зевс му омръзнало и изпратил бога на Смъртта (Танотос). Сизиф, обаче не се стреснал, а надхитрил Танатос, оковал го и хората спрели да умират.
Боговете не се предали. Богът на войната Арес, се справил със Сизиф и го изпратил в подземното царство. Сизиф, обаче не стоял дълго там. Успял с измама да се измъкне и доживял дълбоки старини, надсмивайки се на боговете.
В светът на хората, всеки рано или късно си плаща за всичко. И за доброто и за лошото. Дошло и времето Сизиф да се плати.
Затворен бил завинаги в подземното царство. За наказание за делата му, бил наказан да търкаля огромен камък към върха на един хълм. Стигнел ли върха, камъкът се търкулвал надолу и всичко започвало отначало. Обещали му, ако някога успее да закрепи камъка на върха, да бъде освободен.
Годините минавали, но никога не успявал. Сизиф бил бесен. Опитвал всичко, но без резултат. След всеки опит камъкът се търкулвал отново надолу.
Тогава се опитал да излъже пазачите, но те били глухи за думите му. Подземното царство било техния дом и живеели само за да служат на боговете. Не ги интересувало нищо друго, материално или не.
Сизиф не се предавал. Опитвал отново и отново, но с времето опитите му ставали все по-редки и плахи. Затворил се в себе си и блъскал камъка по цял ден. Не влагал чувства. Търкалял го равномерно, ден след ден, година след година.
Минали години, но там долу времето няма значение.
Боговете и хората си омръзнали един на друг и се разделили завинаги. Забравили и за подземното царство. За боговете, то било само излишни грижи, хората се вълнували само от днешния си ден, а душите намерили по-приятни места в небесата.

Един ден Зевс, докато скучаел се сетил за мястото. Решил да го посети. Било пусто, покрито с паяжини и никакъв шум не нарушавал покот. Дори пазачите се били превърнали в прах.
Зевс въздъхнал тъжно по старите времена, но в този миг се чул грохот.
Там долу един човек търкалял огромен камък по склона на хълм. Правел го съсредоточено и равномерно. Нито един жест не бил в повече. Избутал камъка на върха и когато той се търкулнал обратно надолу, отрил потта от челото си и бавно го последвал.
-Ти ли си, Сизифе?- учуден извикал Зевс.- Какво правиш в това забравено място?
-Как, какво?- отговорил Сизиф.-Изпълнявам си наказанието. Или не помниш, че ти ме наказа?
-Помня,- отговорил Зевс- Помня, но не очаквах, че след толкова години ще те намеря тук. Няма никого, пазачите са станали на прах, а ти- най-хитрия и непримиримия от хората, единствен си останал тук. Обясни ми!
-Дълго е за обясняване.- махнал с ръка Сизиф - Може би някой друг ден, когато имаш повече време, а аз не съм зает.
После изтрил потта от челото и заблъскал отново камъка.
Зевс, обаче не се примирил. Нещо не било наред. В цялата разруха, камъкът и Сизиф не били на място и искал да разбере подробности. Когато един Гръмовержец иска отговор, той го получава.
-Какво да ти кажа...- въздъхнал Сизиф- В началото ми беше тежко, че не мога да се измъкна, но след това свикнах. Даже взе, че ми хареса. Тук е топло, пазеха ме и никой не ме занимаваше с проблемите си. Никой не търсеше моята помощ и не отговарях за нищо. Горе се водеха войни, умираха и страдаха хора. Боговете си играеха със съдбите, а себеподобни ми се изяждаха един друг. Хората се превръщаха в зверове, брат, брата предаваше и продаваше. Възцаряваха се нови царе и историята ги изтриваше, за да започне отново и да се повтори.
В един момент оцених положението си. Тук си бях добре и всеки ден оценявах по-добре късмета си. С всеки ден камъкът се износваше и ставаше по-малък. С всеки ден хълмът ставаше по-нисък.
Наложи се няколко пъти да ги сменя, за да не разберат пазачите. След това времето направи и пазачите на прах. Всичко се превърна в прах, а аз съм още тук. Спокойно е. Ако съм в настроение и скучая мога да търкалям камъка, ако ли пък не просто почивам.
-Хм...- почесал брадата си Зевс, замисляйки се за проблемите с Хера, за враждите на Олимп и за търговците, които използвайки „кризата”, продавали амброзията на непосилни дори за боговете цени.- Искаш ли да се разменим за някой друг ден? Хареса ми това място. Както винаги ти се уреди идеално. Тук няма нищо, което да прилича на наказание.
-Всъщност има...- въздъхнал Сизиф.- Има наказание и то жестоко. Няколко пъти през годините, мислех да се махна. Нищо не можеше да ме спре. Нищо освен мен... И тогава се уплаших. Бях свикнал с камъка. Станал беше част от мен, както и страха. Страхът, че след толкова години, прекарани тук, вече не мога нищо друго. Той ме държи и пази - Страхът... Страхът се оказа, най-строгия и жесток пазач.