Ден на благодарността

Беше есента на 1621 година. Племето на индианците Уампаноаг, тъкмо беше прибрало реколтата от царевица. Тази година се случи богата и ги чакаше лека зима.
Както всеки ден в края на деня, цялото племе се събираше заедно и загледани в залеза си разказваха стари истории. Тази вечер, обаче спокойствието им беше нарушено. Трима странни мъже влязоха в селото и се приближиха до вожда. Индианците не се учудиха, а поздравиха учтиво пратениците на пилигримите.
-Привет, вожде !- изрекоха в един глас странниците и се поклониха.-Нашият губернатор, кани теб и цялото ти племе на пир. Прибрахме първата реколта. Искаме да ви благодарим за помощта през миналата зима. Да благодарим за семената, които ни дадохте и че ни научихте да се грижим за тях. За дрехите и храната. За всичко. Заповядайте на нашето скромно тържество утре вечер.
- Няма нужда да благодарите!- махна с ръка вожда.- Помогнахме ви, защото така трябваше. Човешки същества сте, а ние и животно в беда не бихме оставили.
-Ама не може така, вожде! Там, от където идваме е задължително да помниш направеното добро и да се отблагодариш подобаващо. Така, че молим ви! Елате на нашето малко тържество. Дори сме го кръстили Ден на благодарността. За да се помни винаги.
-Е щом обичаите са ви такива, ще ги уважим.- отвърна вождът- Ще дойдем на празненството. Ние също обичаме празненствата.
-Чудесно! –зарадваха се пратениците.- Много се радваме, че ще дойдете, но....
-Има малък проблем.- снишиха глас пилигримите.- Реколтата ни е доста слаба и не знаем, дали ще можем с нея да изкараме зимата. Ще може ли, когато идвате да ни донесете малко храна. Ще ви бъдем вечно благодарни за това. Освен това, само с царевица не се живее и губернаторът помоли, ако имате възможност да донесете и малко сушено месо. И с дрехите сме зле, а вашите жени шият толкова добре. Може ли да ни помогнете и за това? Ние сме народ, който не забравя стореното добро и винаги се отблагодаряваме за него. Благодарим предварително!
-Ама стига с тези благодарности!- ядоса се вождът.- Казах ви, че ви приехме за наши братя и ще ви помогнем с всичко, което можем. Правим го защото така е редно, а не за благодарност. Ще дойдем на вашият празник и ще донесем всичко, което поискахте. Но той няма да е Ден на благодарността, а Ден на приятелите. Приятелите не се нуждаят от благодарности. Аз, казах!

На другата сутрин тримата пилигрими мълчаливо се прибираха, към домовете си.
-Странни хора!- обади се най-възрастния.- Странни, но добри.
- Така е!- отговори най-младият. – Толкова много направиха за нас, а не приемат дори и благодарността ни. Ние няма да го забравим. Ще намерим начин, да им се отблагодарим!

Празникът премина и скоро земята се скова в лед. Пилигримите прекараха тази зима по-леко, но напролет се оказа, че се изяли всичко. Дори и семената предназначени за посев. Срам не срам, губернаторът изпрати отново тримата пратеници при индианците.
-И да им кажете, че никога няма да забравим. Ще им бъдем благодарни за вечни времена!
Когато пратениците пристигнаха в селото, се учудиха на тишината. Никъде не се виждаше движение и само вятърът носеше облаци прах между шатрите. Пред шатрата на вожда седеше направо на земята стар индианец.
-Какво е станало тук? Къде са хората, старче?- попитаха пратениците.
-Мъртви са! Болестта ги покоси всички. Непозната болест. Някои казваха, че вие сте я донесли от вашият свят. Само вожда до последният си дъх, не се съгласяваше: „Такива добри хора, които благодарят дори и затова, за което не е нужно,-казваше той -не могат да причинят вреда.” Но вече е късно да търсим причините. Племето го няма.
-Съжаляваме, страче! – наведоха глава пилигримите, но след малко се сетиха за нещо.- А да ви е останала някаква храна и семена за посев? Ще са ни много полезни и ще ви бъдем вечно благодарни.
- Всичко вече е ваше.- промълвил старецът и посочил с ръка някъде напред.

Тримата пилигрими се връщали мълчаливо към селото си, натоварени с провизии.
-Ех, добри хора бяха!- обадил се най-старият.
-Добри, но странни. Така и не разбрах, защо все се дърпаха и не приемаха нашата благодарност.- допълнил вторият.
- Е, тяхна си работа, но вече ги няма. – допълнил най-младият.- Само се чудя, сега на кого да благодарим, за това което получихме?