Давид и Голиат

– Добре! – въздъхна Давид. – Щом всички сте на това мнение, ще го направя, но наистина ли аз съм най-достоен? Ами не може ли...
– Стига си мърморил! – прекъсна го рязко цар Метусалем. – Вече го решихме. Отивай да спиш и си почини добре! Утре е твоя ден.
От седмица града беше обсаден от вражеска войска. Водеше я огромният Голиат, пред чиято сила всички прекланяха глава. Нямаше живо същество на земята, което да му се противопостави. Можеше с голи ръце да убие цял прайд лъвове, а с един удар да повали слон. Твърдеше, че на вечеря изяжда цял бивол, но всички знаеха, че лъже. Всъщност биволите бяха два, а и тайно си дояждаше в малките часовена нощта.
Крепостта нямаше никакъв шанс да устои, а преди два дни Голиат им изпрати ултиматум. Предлагаше изходът на битката да се реши в пряк двубой, между него и представител на защитниците. Срокът изтичаше утре, но никой не желаеше да се изправи срещу великана.
На днешния съвет, след дълго умуване и безброй предложения, всички в крепостта се спряха на Давид. Единодушно решиха, че той е най-достоен, да се изправи срещу Голиат.
Давид не беше въодушевен, но нямаше избор.
– Добре, де! – не се предаваше.- Защо, не излезе някой от воините. Ето, военноначалникът Рамзес е преминал през хиляди битки. Сигурен съм, че ще се справи по-добре.
– Млък! – изрева Рамзес. – Царят ти даде заповед. Освен това, аз съм нужен тук, за да организирам отбраната на крепостта. Ако загина, ще настъпи хаос. Нужен съм, за разлика от теб. Разбра ли?
– Ами тогава изпратете някой от старците. Те са изживели живота си, а аз тепърва го започвам – проплака Давид.
– Виж, глупако! – засмя се Метусалем. – Обсъдихме и този вариант. Преценихме всеки човек тук и се оказа, че по-безполезен от теб няма. Така че ако не искаш да загинеш още днес, отивай да се подготвяш за утрешния двубой.
Давид наведе глава и излезе. Не мигна цяла нощ, кроейки планове за бягство, но беше строго пазен и нямаше шанс.
На другия ден отвориха портите и го изхвърлиха пред вражеската армия. Най-отпред скръстил ръце на кръста стоеше Голиат, превивайки се от смях, наблюдавайки жалката фигура на Давид.
Отчаян Давид се наведе, взе един камък и го хвърли без напосоки. Камъкът описа дъга и удари огромния воин по челото. Смехът му прекъсна внезапно и той се строполи, разтърсвайки земята.
– Не бях аз! Не беше нарочно! Не ме убивайте, моля ви. Помоооощ!
Давид така и не разбра, че ръцете, които го тупаха по гърба, не бяха на вражеските воини. Тупаха го неговите съграждани в знак на благодарност. Уплашени и без водач, нашествениците се бяха пръснали в бяг.
От този ден животът на Давид се промени. Той и преди не правеше нищо, но за това получаваше само ругатни. Сега нещата се бяха различни. Всеки жител на града го посрещаше с усмивка. Канеха го на пирове и сватби, а много от новородените деца бяха кръстени с неговото име. Нямаше жена, чието сърце да не трепваше, само при споменаване на името му. Нямаше мъж, който да не жадуваше да има честта, да седне на неговата маса в кръчмата и след това, да се похвали на всички. Дори цар Метусалем, поне веднъж седмично го канеше на обяд, искаше съвети за държавните дела и го отрупваше с награди.
Давид свикна лесно със славата. Свикна на всяка негова дума и жест, да се отзовават любезни хора, готови да изпълнят поредното му желание. Животът си течеше, скучно и монотонно, докато един ден пред крепостните стени, не се появи нова вражеска войска. Предводителят ѝ беше по-огромен дори от Голият и още първия ден отправи предизвикателство към обсадения град. Канеше най-могъщия воин на крепостта, да се изправи в пряк двубой срещу него. Цар Метусалем, уплашен изпрати да извикат Давид.
– Виж, Давиде! Отново сме в опасност и се нуждаем от помощта ти. Утре трябва да излезеш и да сразиш натрапника. Той сигурно не знае с какво се захваща. Да има нахалството да предизвика на двубой човекът който срази с един удар Голиат! Утре ще почувства силата на твоята ръка, а след това ще отпразнуваме новата победа.
– Не става! – отсече Давид. – Утре съм поканен на пир в дома на ковчежника. След това трябва да присъствам на освещаването на новата къща на първия съветник. Вечерта ще се открива нов паметник посветен на моя подвиг. Няма начин да обидя всички тези мили хора, заради някаква битка. Между другото, скоро не си ме канил на трапезата си. В петък съм свободен и ще мога да бъда почетен гост тук. А сега ще те оставям. Имам среща с една прекрасна млада жена. Ще ти разкажа за нея някой друг път.
Давид приглади косите си и излезе, а цар Метусалем дълго не можа да пророни дори дума. След това повика слугите и поиска да извадят бойните му доспехи. Прегледа ги внимателно, а след това се оттегли да почива. На другия ден трябваше да свърши важна работа. Нямаше кой друг да се заеме с нея. Всички други в царството имаха по-важна работа.