Окови

Времето нямаше значение за него. Не броеше дните, седмиците, месеците и годините. Когато го оковаха казаха, че наказанието му ще е вечно, а нямаше мярка, с която да се измери вечността.

Всъщност част от времето имаше значение за него. Беше малък отрязък между нощта и деня, когато тялото му успяваше да се възстанови за кратко. Раните зарастваха, а духът се завръщаше в измъченото тяло. Завръщаше се, силен както преди и проклинаше Боговете. Нямаше нито капчица страх или разкаяние, а само гордост и непоколебима убеденост, че е направил нещо добро.

После слънцето изгряваше и долиташе орелът. Впиваше нокти в кожата му и клюнът дълбаеше ли, дълбаеше тялото. Търсеше черния дроб, разкъсваше го и лакомо гълташе парче след парче.

Той беше силен, но всяка сила имаше граница. Болката го пречупваше и караше да вие и моли за пощада. След това силите го напускаха и съзнанието отлиташе, търсейки изход към друг свят, където нямаше болка.

И днес очакваше изгрева. Душата му се бунтуваше, опитвайки се да победи страха на тялото. Затвори очи виждайки първите лъчи на слънцето, но и през тях усети зловещата сянка и чу свистенето на крилете. Потръпна и се сви, доколкото веригите позволяваха, но знаеше, че е безсмислено. Събра всичките си сили и зачака болката.

Само че, болката се бавеше. Изминаха няколко минути, докато се осмели да отвори очи.

Орелът лежеше безжизнен в подножието на скалата, а до него стоеше млад мъж наметнат с лъвска кожа. В ръцете си държеше огромен лък, стрелата, от който беше повалила орела.

-Кой си ти?- попита Прометей.- Кой си ти, който дръзваш да се противопоставиш на волята на Боговете? Благодаря ти, но знаеш ли, какво може да те сполети? Защо го направи?

-Аз съм Херкулес.- засмя се мъжът.- Не ме интересува, какво ще измислят проклетите Богове. Харесва ми да ги предизвиквам и по това си приличаме с теб. Чакай да сваля оковите и си тръгвам. Имам още много подвизи да извърша, пък ако някой ден се срещнем отново, ще почерпиш.

Освободен Прометей тръгна към най-близкия град, който си спомняше. Нещата се бяха променили много, откакто го оковаха. Градът беше станал огромен, а вместо калните улици и схлупените къщурки, покрай широки каменни улици се издигаха истински дворци.

Прометей се почувства горд. Значи, не се беше жертвал напразно. Хората бяха използвали неговия дар и сами бяха научили много. В този миг, една гледка накара Прометей да замръзне на място.

По улицата хора водеха хора, оковани във вериги. Не Боговете, а хора бяха оковали други хора. Водеха ги, а окованите едва пристъпваха, приведени надве от тежестта на веригата.

Начело беше окован белобрад старец с окъсани дрехи и боси крака. Пристъпваше с мъка и на всяка крачка се спъваше, а когато стигна до Прометей падна. Никой не вдигна стареца, а водачите размахаха камшиците, стоварвайки ги върху безпомощното тяло.

Гневът завладя Прометей. Пристъпи напред, ръката му изтръгна камшика и го стовари, върху палачите. Удряше и удряше, докато те се разбягаха. След това захвърли камшиците и счупи оковите.

-Срам и позор!- отекна гласът му.- Затова ли, аз Прометей, се жертвах, опълчвайки се на Боговете? На това ли ви учих? Човек да се отнася с друг човек, по-зле отколкото с дивите зверове? Няма да позволя това да се случи никога повече!

Освободените хора радостно го приветстваха. След това се втурнаха по улиците, разказвайки на всеки срещнат. Целият град се изпълни с викове и звън на счупени окови и никой не посмя да се противопостави на прочутия герой. Той се беше завърнал и отново беше донесъл дар за хората.

Няколко дни по-късно, докато Прометей се разхождаше в града, видя нещо, което отново го изуми. Група окъсани хора, се опитваха да преместят огромен каменен блок. Някои от тях едва се държаха на краката си, но група пазачи с камшици, не ги оставяха, да починат и за миг. Хората не бяха оковани, но никой от тях не протестираше, срещу жестоките удари.

-Срам и позор!- извика Прометей.- Хора да използват хора, като добичета. Няма да позволя това да се случи никога повече!

Прометей изтръгна камшиците на пазачите и ги изгони, но никой от хората не се зарадва. Стояха на място с наведени глави и само един от тях се осмели да говори:

-Защо се месиш в неща, които не те засягат, глупако. Тук сме по своя воля, а ти провали всичко. Лиши ни от дневната надница, оставяйки семействата ни гладни тази вечер. Върви си! Върви да си играеш с Боговете и повече не се връщай тук!

Прометей не знаеше какво да каже. Хората вдигнаха глави и го гледаха с ням упрек, докато той сведе своя поглед. Не се чувстваше виновен, но не разбираше нищо.

Тръгна си замислен с наведена глава. Вървеше без да знае накъде, докато някой не сложи ръка на рамото му. Беше Херкулес, наметнат с лъвската кожа, но този път вместо лък, в ръцете си държеше огромен боздуган.

-Здравей, приятелю! Нещо са ти потънали гемиите и изглеждаш по-зле отколкото, когато беше прикован на скалата. Аз пък съм в добро настроение. Приключих поредният си подвиг и отново ядосах Боговете. Я ела в кръчмата, да пийнем по едно и да ми се оплачеш. Може пък, да мога да ти помогна отново.

Седнаха и Прометей разказа какво се беше случило днес.

-Не разбирам!- възкликна той.- Хората не бяха оковани, а се държаха, като роби.

-Ами!- засмя се Херкулес.- Не си видял добре. Оковани са били, но за да видиш оковите им, трябва да ги познаваш добре. Можеш да счупиш железните окови, но от тези невидимите, не може да те спаси никой.