Душата

Един човек бил много беден. Толкова беден, че нямал нищо свое. Родителите му били добри и трудолюбиви хора, но нямали късмет. Не били богати и можели да дадат не детето си само обичта си. Предали му всичко, което знаели и можели. Предали му сърцата си и го възпитали да бъде добър човек.

Човекът пораснал и тръгнал по белия свят да си търси късмета. Обикалял дълго и сутрин не знаел къде ще замръкне вечерта.

Не намерил късмета си. Навсякъде където бил се борел за залъка си, но често се отказвал от него, виждайки много хора, които се нуждаели повече от него. Хващал се на всякаква работа, но спечелел ли нещо, го дарявал на другите.

– Богат човек си! – казвали му хората. – Пази сърцето и душата си такива, защото такова богатство рядко се среща!

– Богат човек си! – му казвал свещеникът. – Пази душата си и тя ще бъде твоя гордост и ключ към Рая!

– Богат човек си! – усмихвал се Царят. – Ако имах повече поданици като теб, щях да съм най-щастливият цар на Земята!

– Богат човек си! – посетил го и Дяволът. – За твоята душа бих платил, колкото за хиляди други. Помисли си и ако някой ден решиш, че си струва, веднага ще дойда.

Човекът се изчервявал от похвалите на хората. Благодарил на Царя и свещеника, а Дявола изгонил. Душата му не продавала. Тя била единственото, което притежавал, но не се нуждаел от друго.

Минали години, а човекът ревниво пазел чистотата на сърцето и душата си. Продължавал да се труди от сутрин до вечер и давал всичко на другите. Продължавал да се раздава и колкото повече давал, толкова усещал, че душата и сърцето му ставали по-чисти и богати.

Само че, годините започнали да му тежат. Уморявал се бързо и ставало все по-трудно, да помага на другите. Вече не можел да помогне дори на самия себе си.

Един ден се разболял и дълго не можел да стане. Никой не усетил, отсъствието му и никой не се сетил за него. Нямал близки и нямало кой да се погрижи за него, а лекарите не се интересували от човек, който няма нищо, с което да им плати.

Човекът все пак оздравял, но болестта го накарала да се замисли за себе си. Бил вече стар, а нямал нищо и го очаквали тежки години.

Мислил дълго и накрая решил, да се раздели със сърцето и душата си. Всички казвали, че са ценни, но те нямало да го нахранят или да му осигурят покрив над главата.

Първо човекът отишъл на пазара. Там предложил душата и сърцето си.

– Хей, хора! – извикал той. – Цял живот слушам, че съм богат с душата и сърцето си. Всички казвате, че ми завиждате, но вече съм стар и ми е нужно не такова богатство, а храна и покрив над главата. Затова заменям и душата и сърцето си, за малък дом и постоянна работа.

Хората слушали, клатели глави и накрая започнали да се смеят. Луд човек бил този. Само друг луд би поискал да купи душата и сърцето на стар човек, колкото и богати да били.

Човекът отишъл при Царя.

– Нуждая се от дом и средства, Ваше Величество. Преди време казахте, че ако имате повече поданици със сърце и душа като моята, ще сте най-щастливия цар на Земята. Нима днес ще допуснете човекът, който давахте за пример, да умре от глад?

– Не си спомням! – отвърнал Царят. – Може да съм казал или пък не, но като те гледам, такива поданици не са ми нужни!

Човекът отишъл при свещеника.

– Имам нужда от помощ, за да запазя душата си достойна за Рая – рекъл му. – Малко ми трябва, а вече нямам сили.

– Не мога да помогна! – отговорил свещеникът.– Ако имаше нужда от помощ за душата, щях да ти помогна с напътствени думи. Само че, ти искаш нещо за тялото си, а то не ме интересува.

Човекът отчаян потърсил и Дявола. Предложил му душата си, но Дяволът не я искал. Нещата се били променили и знаел, че душата и без да я купува, скоро ще бъде негова.