Огледалната планета

Мислеше, че вече нищо не може да го учуди. Беше прекосил половината Вселена, беше се сражавал със създания, които дори човешката фантазия, не можеше да опише. Беше стъпвал на хиляди планети, всяка различна, криеща изненади или открито демонстрираща враждебност.

Беше загубил способността, да се учудва, а страхът го беше споходил за последен път преди пет години, на онази планета, която....

Прогони спомените завладели го внезапно. Нямаха място тук, защото всяко разсейване, можеше да му коства живота. Очите го боляха от милионите лъчи, които идваха от всички посоки и филтрите бяха безпомощни пред тях. Отразяваха се от милиони огледала с различна форма и големина.

Реши да се върне в капсулата, но след първата стъпка се отказа. В тези условия, не можеше да определи дори посоката, в която да върви. Страхът нахлу в сърцето му. Не знаеше, какво да направи, о това беше по-лошо дори от най-голямата опасност.

Пое дълбоко въздух и се опита да прогони паниката. Дългогодишния опит помогна и мозъкът му се зае хладнокръвно да анализира проблемите. Нямаше непосредствена опасност. Средата не беше враждебна, поне според предварителните анализи. Нормална температура, липса на вредни лъчения и атмосфера близка до земната. Тук липсваха коварни вируси и свирепи изчадия. Всъщност липсваха всякакви форми на живот.

Оставаха само заслепяващите лъчи, но след час слънцето щеше да се скрие. Ядоса се, че не изчака нощта, но пък не беше загубил много. Два три часа, не бяха от значение. Просто трябваше да изчака.

Докато чакаше, се опита да си припомни всичко, което знаеше за отблясъците. Източниците бяха кристали от непознат вид, разпръснати безразборно по цялата планета. Отгоре почти не се забелязва, защото отраженията бяха основно в хоризонтална посока. Беше се опитал да разгледа някои от тях, но лъчите не позволяваха. Опипването не му даде повече информация. Кристалите бяха с различна големина и форма. Някои бяха овални и гладки, други бяха с хиляди безразборно начупени стени, с остри, като бръснач ръбове. Някои бяха огромни и дори не можеше да определи височината им, а най-малките стигаха едва до кръста му.

Не усети кога измина последният час. Болката в очите намаля и започна да различава с сумрака силуетите на кристалите, а след това и други подробности. Централната звезда беше залязла, но не настана пълна тъмнина. По небето нямаше звезди, а светлината идваше от кристалите.

Беше мека и приятна или само така му се струваше, но нямаше значение. Вече виждаше.

Виждаше гладката повърхност на планетата, приличаща на полиран мраморен под, от който стърчаха кристалите. Сякаш бяха едно цяло с планетата, сливащи се без следа в основите си.

Вдигна поглед и се вцепени. Наоколо беше пълно с хора. Да, хора, а не някакви странни извънземни форми на живот. Някои от хората изглеждаха странно, с изкривени или деформирани тела и лица, но бяха хора.

Никой не му обърна внимание, а изглежда не се интересуваха и един от друг. Някои бяха на групи, сякаш не се забелязваха и помежду си.

Хора или не, това поне беше нещо, с което можеше да се справи. Преглътна, пристъпи към най-близкия човек и вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Не последва реакция, но това не го обезкуражи:

-Здравей! Аз съм Иван. Идвам от планетата Земя.

Отново нямаше реакция, затова реши да остави инициативата на непознатия. Може би, хората тук бяха враждебно настроени или пък просто загряваха трудно. Но, не...

Непознатият бавно вдигна ръка. После чу гласа му, дрезгав и провлачен идваш сякаш от всички посоки:

- Здравей....

- Аз съм....

- Иван....

- Идвам от планетата....

Стресна се и изруга. Това не беше глас, а ехо, повтарящо собствените му думи. Вгледа се внимателно в човекът срещу него и се засмя. Говореше на собственото си отражение. Насочи се към друг човек, но преди да каже нещо разбра.

Кристалите бяха изчезнали, а на мястото им бяха хората. Всъщност нямаше никакви хора, а отражението му в милиони огледала. Всяко различно, изкривяващо го неузнаваемо и предаващо образа му на съседното.

Засмя се отново, а огледалните кристали подеха смеха му. Тръгна към капсулата, но внезапно спря. Ехото заглъхна и стана тихо, но в тишината имаше нещо или пък някой. И гласове:

- Здравей....

- Не си отивай....

- Ние не сме огледала....

-Това сме ние... Ти ни създаде.... Чакахме много и ти дойде.... Даде ни живот.... Не сме твои отражения, но ти си ни нужен.... Остани и бъди част от нас.... Завинаги.... Молим те.... Остани....

Кожата му настръхна под скафандъра. Изключи микрофоните и побягна към капсулата, но внезапно спря. Не виждаше нищо освен милиони лъчи, които идваха от всички посоки. Провери времето и сърцето му се сви. Датчикът отчиташе, че са изминали дванадесет земни часа. Нямаше логика, но нямаше и избор. Стисна зъби и се опита да оцени ситуацията. Нямаше място за паника. Имаше начин. Просто трябваше да изчака докато централната се скрие. Въздъхна облекчено, но тогава гласовете се завърнаха:

- Молим те.... Остани.... Ти си ни нужен.... Ти ни даде живот.... Молим те... Остани....

Стисна зъби и се опита да мисли за нещо друго. Трябваше просто да изтърпи дванадесет часа. Времето беше и много и малко, но щеше да изтърпи и да си тръгне. Или пък....

Имаше дванадесет часа....