Скалата

Скалата стърчеше самотно сред старата гора. Не беше на мястото си, но никой не знаеше, как беше попаднала тук. Старите хора казваха, че някога не е била там, но младите не вярваха. Мислеха, че скалата е там откакто свят светува и ще е там до края на света.

Не знаеше къде бърка, но нещо не беше наред. Капаните бяха празни вече цяла седмица. Поставяше ги всяка година на едни и същи места. Всяко сутрин ги обикаляше, описваше хванатите птици, поставяше им пръстен и ги пускаше на свобода, но тази година не беше хванал нито една птица.

Птиците си бяха тук. Виждаше ги в клоните на дърветата или реещи се в небето, чуваше песните им, но в капаните нямаше нищо. Може би лош късмет или пък бъркаше нещо, но не знаеше какво.

Тръгна по пътеката към последния, но не очакваше нищо. Преглеждаше капаните, поставяше храна и ги зареждаше наново. Понякога променяше местата им, но без резултат. Чувстваше, че няма смисъл, но не знаеше, какво друго може да направи.

Само че, днес в последния капан го очакваше изненада. В капана имаше нещо. Не беше птица. Не беше и нещо познато. Всъщност дори не беше сигурен дали това, което виждаше беше реално или видение породено от желанието му нещо да се промени.

Приближаваше се внимателно, опитвайки се да определи някакви познати форми, но не успяваше. Ами ако беше опасно?

Спря и краката му пожелаха да тръгнат назад. Не беше герой, а капанът не струваше много. Тогава чу гласа:

-Чакай! Не бягай! Няма да ти навредя.

-Защо трябва да ти вярвам? Всъщност дори не зная какво си ти.

-Защо ли? Ами да кажем, че ако исках да ти навредя, щях да съм го направил вече. Това достатъчно ли е за несъвършения ти мозък? Всъщност дори да исках да ти навредя не мога. Хванат съм в глупавия ти капан и имам нужда от помощта ти.

-Несъвършеният ми мозък би искал да знае какво си ти. Или кой?

-Аз ли? Не зная как да ти го обясня. Да предположим, че съм частица енергия, свободна от условностите на това, което разбираш, като закони на пространството и времето.

-Значи си нещо като дух? Само че, те не съществуват. Това сигурно е сън или поне се надявам да е сън.

-В едно си прав, духовете не съществуват. Ще се опитам да ти обясня нещата по друг начин. Аз съм част от тухлите на този свят. Или по-скоро строителите. Или и двете, защото всички сме едно цяло. С други като мен, създадохме това, което наричате Вселена. Участвах и в създаването на планетата ви и на съществата от твоя вид.

-Прилича на описание на Бог.

-Прилича на всяко друго описание, което хората правят, когато не разбират нещата.

-Ако приемем, че ти си построил света, какво правиш в моя капан? Елементарен е и дори птиците го избягват, а ти си се напъхал в него. Как ще ме убедиш, че някой със силите на Бог, е безпомощен в кафез от върбови клонки?

-Всъщност мога, но не искам. Ако някой узнае, може да го използва и друг път. Хайде да приключваме. Единственото, от което се нуждая е да ме освободиш. След това си тръгвам и забравяме, че сме се виждали.

-А защо да го правя? Какво ще бъде ползата за мен?

-Всичко ли правиш заради някаква полза?

-Ако трябва да съм честен, така е. Дори когато нещата не изглеждат така, зад тях се крие някакъв интерес. Не ме гледай тава! Хората са такива. Нали вие сте ни създали?

-Беше грешка, но вече е късно да се поправи. Добре! Казвай какво искаш! Ще изпълня желанието ти.

-Може ли да помисля? Това сигурно ще е нещо, като златната рибка и трите желания. Май се опитваш да ме преметнеш? Навсякъде желанията са три, а не едно.

-Не ме интересува, как е в приказките. Имаш право на едно желание. Ако не искаш, губим и двамата. Ти няма да получиш нищо, а аз ще прекарам няколко века, затворено тук. Само че, когато си съществувал винаги и ще съществуваш винаги, няколко века не са толкова важни.

-Добре, де! Едно да бъде. Какво можеш да предложиш?

-Хм! Определено създаването ви беше грешка. Дори не знаете, какво искате. Добре! Да не си губим времето. Мога да ти предложа познание.

-Притрябвало ми е! Дори повечето от нещата, които съм научил досега, са ми излишни. Предложи друго.

-Мога да ти дам силата да виждаш във времето. Ще знаеш всичко, което се е случило в миналото и всичко, което ще се случи в бъдещето.

-Глупости! Миналото си е минало, а бъдещето още не се е случило. Важено е единствено настоящето, а в него се оправям и без помощ. Давай следващото предложение!

-Няма да има следващо. Омръзна ми! След като си толкова капризен, избери си сам желанието. Давай веднага или сделката пропада.

-Не зная! Не може ли да помисля до утре. Чакай! Сетих се. Искам да съм като теб. Да живея вечно.

-Вечно е доста неопределено. Не мога да изпълня желание, което е неопределено. Кажи някакъв срок.

-Добре! Тогава да кажем един милион години. Или всъщност мисля, че два милиона няма да те затруднят. Искам да пребъда два милиона години!

-Прието! Сега ми помогни да се освободя и желанието ти ще бъде изпълнено....

Скалата стърчеше самотно сред старата гора. Не беше на мястото си, но никой не знаеше, как беше попаднала тук. Старите хора казваха, че някога не е била там, но младите не вярваха. Мислеха, че скалата е там откакто свят светува и ще е там до края на света.