Слънцето изгря над Великия Нил и лъчите му обагриха с червено огромното тяло на Сфинкса. Очите му заблестяха и всеки, който го видеше в този момент, щеше да се закълне, че е жив. Щеше да падне по очи, треперещ от страх и благоговение, предоставящ съдбата и живота си на неговата милост.
Само че, Сфинкса не беше жив. Не беше чудовище от отвъдния свят, нито Бог слязъл от небесата или Дух на Владетеля застинал в миг на почивка. Сфинксът беше каменен паметник, но не обикновен паметник, каквито имаше много в Долното и Горното Царство.
Сфинкса не беше просто оформен каменен блок. Той беше издялан от цяла планина. Хиляди работници и роби в продължение на година, бяха дълбали ден и нощ планината, под ръководството на Главния Строител на Владетеля. Всеки удар на длетото, беше по негова заповед, всяка отчупена прашинка, беше по предварително съгласуван план. Всяка линия на огромната фигура, беше точно на мястото си, за да създаде един неповторим ефект.
Беше се получило добре. О, не! Беше се получило превъзходно! Светът не беше виждал подобна статуя и никога повече нямаше да се роди човек, способен да сътвори подобно чудо. Защото планината не само беше превърната в Сфинкс, а духът и беше запазен. По склоновете и превърнати в хълбоци на Сфинкса, течаха поточета, а дървета, храсти и треви, растяха отгоре му и радваха окото.
Изглеждаше сякаш огромния Сфинкс, беше лежал тук от векове в очакване на Господаря си, готов да скочи на мига и да се отръска от патината на времето.
Зад него се виждаше като на длан цялото поле, покрито със зелени ниви, сред които хиляди работници прибираха богатата реколта. На хоризонта се открояваха Вечните домове на Владетелите- пирамиди, върху които хиляди слуги поддържаха градини в които растяха цветя от цял свят. Някои твърдяха, че Семирамида- владетелката на Асирия имала подобни градини, но те бяха само бледо подобие на тези тук.
В това ранно утро пред Сфинкса стоеше един човек. Висок и слаб, с коса до раменете и лице, което никога не застиваше в спокойствие. Очите и ръцете му, не знаеха покой и дори в този миг, докато очите се любуваха на сътвореното,ръцете рисуваха върху пергамент основните линии на следващия проект.
-Добре! Станало е наистина добре!- чу се глас наблизо и Мъжът се стресна.
Огледа се и я видя. Беше жена, но каква жена! Приличаше на Богиня, държеше се като Богиня и нямаше начин, да бъде нещо друго освен Богиня.
-Благодаря Ви, че оценявате труда ми, Господарке!- просна се по очи мъжът. -Не можете да си представите, колко горд се чувствам, че намирате творението ми за достойно за Вашите очи!
-Е, не съм казала това!- намръщи се жената.- Казах, че е добро, а това е различно. Като се загледам, виждам някои детайли, които могат да се променят. Например носа. Прилича малко на гръцки. На тази светлина не се забелязва, но вечер ще е кошмарна гледка. Лапите също не са в естествена поза. Да сте виждали лъв, да лежи така? В гривата трябва да има повече живот, а очите направете могат да се направят по-дълбоки. Трябва, когато погледнеш в тях, да виждаш вечността и отвъдното. Поне така мисля аз, но все пак това е ваша творба.
Мъжът не откъсваше очи от жената, а ръцете му записваха всяка нейна дума върху пергамента.
-Права сте, Господарки! Забележките ви са точно на място и всичко ще бъде оправено, след седмица. Нали ще дойдете отново тогава, за да оцените труда ми?
-Ще мина.- усмихна се жената.- Ще мина отново, но не се притеснявайте за моите думи и забележки. Това все пак е ваша творба. Ако зависеше от мен, не бих я направила толкова голяма. Вярно, че е за Владетеля, но може да се засегне. Някои ще кажат зад гърба му, че с размера на Сфинкса компенсира нещо друго.
-Права сте, Господарке!- промълви мъжът.- Ще намаля е размера. Поне десет пъти. Не, ще го намаля сто пъти!
Сред една седмица в ранното утро, един мъж стоеше пред статуята на Сфинкса и очите му я изучаваха внимателно и напрегнато.
-Така вече е по-добре!- чу се глас зад гърба му. -Благодаря Ви, че се съобразихте с моите скромни капризи.
-Няма защо, Господарке! Аз трябва, да Ви благодаря!
-Ооооо!- възкликна внезапно жената.- Какво се е случило тук?
Мъжът погледна натам, накъдето тя сочеше и се стресна. Планината я нямаше. Нямаше поточетата, скалите, дърветата, храстите и цветята. Нямаше ги и зелените полета, а пирамидите в далечината блестяха голи на слънцето, покрити наполовина с пясък. Пясъкът беше навсякъде от брега на Великата река, чак до хоризонта.
-Ами.... Все някъде трябваше да се изхвърлят излишните материали.- въздъхна мъжът.- Не е лесно, да превърнеш в пясък цяла планина.
-Е, това е ваша работа все пак!- усмихна се жената и си тръгна.
-Почакайте! - възкликна мъжът.- Кажете ми коя се, моля Ви! Богиня, Царица или Дъщеря на Владетеля?
-О, не!- засмя се жената.- Не съм нито едно от тези неща. Аз просто съм твоето Съмнение. Нима не ме позна?
Няма коментари:
Публикуване на коментар