Причината

Един есенен ден, когато слънцето за кратко пробило през облаците и се опитало да сгрее земята, Заекът излязъл на разходка.

Липсвали му топлите дни, когато можел по цял ден, да лежи на сянка край реката, наблюдавайки кръговете, които правели камъчетата, хвърлени от него.

Вървял Заекът, но не можел да се отпусне. Студеният вятър прониквал през козината му, но не това било причината, тя да е настръхнала. Причината била в страха на Заека. На всяка крачка му се причувало шумолене в храстите, счупване на пръчка под лапите на звяр или свирепо глухо ръмжене.

Зимата идвала и всички хищници в гората се били озлобили. Във всяко нещо, което се движело, виждали единствено храна и само храна. Всеки хищник, ако успеел да хване Заека, щял да го схруска за миг.

Затова Заекът бил нащрек и не можел да се наслади на разходката. Тъкмо тъжно си мислел, как ще изкара още една зима с денонощна заплаха за живота си, Заекът чул викове за помощ. Някой викал жално, а гласа му звучал глухо, сякаш идвал изпод земята.

Огледал се Заекът, ослушал се и с изненада познал, че жалкия приглушен глас, молещ за помощ е на Вълка. Същият Вълк, който го преследвал ден и нощ, а миналата зима отхапал половината му ухо.

Заекът понечил да побегне в обратната на гласа посока, но нещо го спряло. Стъпка по стъпка, внимателно се промъкнал в посока на гласа и какво да види. Не било капан и измама. Вълкът бил паднал в една дълбока яма, изкопана незнайно от кого.

Пристъпил Заекът към ръба на ямата и плахо погледнал долу. Там, целия в кал Вълкът отчаяно викал за помощ.

Успокоил се Заекът и се засмял дори. Най-после се бил отървал от най-големия си враг в гората. Колкото и да викал Вълкът, никой нямало да му помогне. Всеки в гората бил патил от него. Всеки живеел в страх от острите му зъби и злия нрав.

Засмял се Заекът, после взел едно камъче и замерил Вълка. Хвърлил второ и трето, забавлявайки се с безпомощността на звяра.

Само че, преди да хвърли четвъртото камъче, Заекът внезапно се спрял. Замисли се за миг, а после усмивка озарила лицето му. Не хвърлил камъчето. Потърсил и намерил един дебел и дълъг клон, домъкнал го до ръба на ямата и го пуснал вътре. Клонът бил достатъчно здрав и дълъг, за да може Вълкът, да се измъкне от капана без чужда помощ.

После заекът се засмял отново, погледнал небето, където облаците отново били скрили слънцето и се запътил към дома си. Вървял бавно и внимателно, ослушвайки се за всеки шум, потръпвайки от всяка сянка в храстите. Зимата идвала и горските зверове били огладнели. Ако не внимавал, щял бързо да стане закуска или вечеря за някого.

Вълкът се измъкнал от ямата. Почистил калта и тръгнал да търси поредната плячка. Не казал на никого, но мълвата кой го е спасил се разнесла бързо в гората. Носел се с вятъра и падащите есенни листа и всеки, който го чуел, намирал свое обяснение.

-Спасил го е, защото е глупак! - рекла Мечката.- Само глупак, може да направи добро на врага си.

-Спасил го е, за да му се подмаже!- не се съгласила Лисицата.- Мисли си, че сега Вълкът ще му е вечно благодарен и няма да го изяде.

-Помогнал му е, за да спаси душата си!- убедено рекла Богомолката.

-Не е това!- изкрякала Сойката.- Заекът всъщност е роднина с Вълка, нищи че не си приличат. Кръвта вода не става!

-Нищо не знаете!- обадила се и Катеричката.- Вълкът го е подкупил. Цяла торба с лешници му даде. Лично видях!

-Много по дълбоко е, отколкото си мислите!- избухал Бухалът.-Заешката психика е прекалено сложна за вас, както и което и да е наука междувпрочем! Дори е безсмислено да ви обяснявам!

-Не ги слушай!- рекъл Таралежът на Заекът, докато се разхождали заедно след няколко дни. - Всеки си гледа света през своите очи. Само че, ми е интересно. Колкото и да е нахално и аз се питам, защо го направи? Защо спаси Вълка?

-Не зная!- отвърнал Заекът.- Когато го гледах долу, не изпитах никакво съжаление. После нещо се случи и просто му помогнах. Не зная защо и това е! Зная само, че когото си тръгнах ми беше едно такова хубаво, усмихнато и светло. Нищо, че слънцето се беше вече скрило. Не зная защо го спасих, но пък съм сигурен в друго. Ако някой ден пак имам възможност да помогна на някой, пак ще го направя, независимо, кой е той. Това няма значение. Важното е усещането тук вътре, след това.