Събираха се всяка сутрин на брега на морето. Вдигнали яките, потръпваха от утринния хлад, но не помръдваха вперели поглед в полумрака, сливащ в едно небето и морето. Слушаха внимателно подвикванията на възрастните подготвящи лодките за отплаване, макар че те всеки ден бяха еднакви, сякаш следваха неписан но задължителен ритуал. После слънцето обагряше хоризонта и лодките отплаваха, а децата оставаха на брега. Оставаха и гледаха след лодките, докато изчезнеха зад хоризонта.
Понякога някой от тях, вече пораснал, тръгваше с лодките и тогава погледите им го изпращаха с нескрита завист. Всеки пресмяташе наум, кога ще дойде неговото време, после разочаровано вкупом въздъхваха и се втурваха към следващото вълнуващо събитие за деня. Втурваха се по брега взирайки се внимателно в пясъка, търсейки новите съкровища донесени през нощта от морето.
Винаги откриваха нещо ново. Понякога то беше познато, но често след буря морето изхвърляше на брега цял куп непознати и вълнуващи съкровища. Изхвърляше красиви раковини, каквито не се срещаха по техните места, изхвърляше бутилки със странни форми, изхвърляше части от кораби, сандъчета пълни с красиви предмети, а понякога намираха и книги, повредени от водата, но пълни с чудни рисунки на далечни земи и приказни същества.
Децата обсъждаха оживено всяка нова находка. Част от нещата се носеха в къщи и намираха приложение в бедното им ежедневие, но тези, които изглеждаха безполезни се събираха в „съкровищницата“. Събираха се от много поколения и в имаше много предмети, но морето продължаваше да носи непознати.
После над брега се разнасяха гласовете на майките. Мъжете бяха в морето, а в къщи винаги имаше работа, която не търпеше отлагане. Всеки имаше задължения, които трябваше да свърши и вършеше.
Събираха се отново на брега вечер. Посрещаха лодките, помагаха да разтоварят улова, разпъваха мрежите и сръчно закърпваха новите дупки.
После възрастните се прибираха и на брега оставаха само децата и старецът. Всъщност старецът винаги беше тук. Къщата му беше в края на селцето, но рядко се прибираше в нея. Повечето от времето си прекарваше на брега, седнал на любимата си скала с винаги димяща лула в ръката, вперил очи към хоризонта. Беше се превърнал в част от брега и дори не го забелязваха. Мълчеше и не говореше с никога и само понякога стряскаше децата с дрезгавата си суха кашлица.
Децата обаче не му обръщаха внимание. Вечерта беше време за разкази. Разказваха си чути от възрастните истории за чудните страни отвъд морето. Прекрасни страни, пълни с непознати красиви и странни неща, където всичко беше от хубаво по-хубаво.
– Някой ден ще отида там! – казваха си децата, макар че никой никога не беше напускал селцето.
– Някой ден, ще отида там! – казваха си децата и вярваха в това.
После слънцето се скриваше, тъмното небе затискаше земята и морето и децата се прибираха у дома. На брега оставаше само старецът. С димяща лула в ръката и дрезгавата кашлица, неподвижен и мълчалив.
Една вечер, докато децата разказваха за поредната чудесна страна, старецът се обади:
– Много хубаво, не е на хубаво!
Обади се и се засмя.
– Защо се смееш? Защо хубавото да не е на хубаво? – попитаха децата.
– Защото... Тя историята е дълга. Дълга е и не съм я разказвал отдавна. Смея се на себе си, защото някога и аз мечтаех, като вас. Бяхме деца и вярвахме, че светът зад морето е пълен само с хубави неща. Вярвахме и мечтаехме, като вас, а когато пораснахме, решихме да изпълним мечтите си. Някои се уплашиха и не пожелаха да тръгнат, но се събрахме достатъчно хора. От лодките направихме няколко кораба и потеглихме.
Плавахме цели два месеца, докато открием първата суша. Беше наистина прекрасна страна, пълна с непознати чудесни неща. Местните хора ни посрещнаха чудесно и някои от нас останаха. Решиха, че са открили това, което са търсили. Повечето от нас обаче решихме, че може да има и по-хубави страни. Решихме да продължим напред, пък ако не откриехме нищо, винаги можеше да се завърнем. Продължихме, но след ден ни връхлетя буря и ни върна назад. Върнахме се, но не слязохме на брега. Разбрахме, че местните хора, още щом сме отплавали са убили всички от нашите, които останаха.
После плавахме нови два месеца и открихме нова суша. Беше най-прекрасната страна, която съм виждал. Беше прекрасна и богата и в нея имаше от всичко по много. Този път обаче не останахме. Натоварихме каквото и колкото можахме на корабите и решихме да продължим напред. Не вярвахме много, че ще открием по-хубава страна, но нищо не пречеше да опитаме.
Само че, след ден ни застигна страшна буря. Наложи се да изхвърлим всичко, което бяхме взели и само това ни спаси. Хората на един от корабите обаче се полакомиха. Не пожелаха да се разделят с товара и морето ги погълна заедно с него.
Плавахме още дълго. Бяхме на много места. Видяхме неща, които въображението не може да опише, посетихме чудни, прекрасни страни. Беше хубаво, много хубаво, но след всяко хубаво нещо, все нещо ни се случваше. Нападаха ни пирати, непознати болести ни поваляха, от дълбините изскачаха страшни създания и атакуваха корабите.
Накрая с последния оцелял кораб се разбихме на малък остров. На него имаше много непознати неща, но прекарахме цяла година, докато поправим кораба и накрая ни станаха познати. На острова не беше лошо. Имахме всичко и дори в повече, но когато стегнахме кораба, всички единодушно решихме да се завърнем тук.
Обратният път беше по-дълъг и тежък. Не спирахме никъде, ако не се налагаше, но отне много, много време. Беше тежко и хората умираха един след друг, а когато родният бряг се показа на хоризонта на кораба бях останал само аз.
Върнах се и оттогава не съм излизал дори в морето. Тук имам всичко, което ми е нужно, а не ми трябва много – само лулата и брега. Не е много, но ми е хубаво. А много хубаво, не е на хубаво!
Старецът се закашля и млъкна. После дълго пали лулата си, забравена в рояка от спомени.
– Някой ден, ще отида там! – чу се глас в тъмното.
– И аз ще отида! – обадиха се и други, а после на брега в тъмното остана само старецът, светлината от лулата му и кашлицата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар