Светло е, макар че слънцето още не е огряло двора. Изгряло е вече, но се крие зад високите дървета и пропускащи скъпернически лъч след лъч.
Застанал съм до ъгъла на сградата, очаквайки слънцето да се вдигне още малко и да го посрещна за втори път днес. После започва работния ден и там няма място за красота и спокойствие. Паля цигара, опирам гръб на стената и за се взирам във върховете на дърветата, за да не пропусна мига.
Туп... Чувам звука някъде отстрани, но не обръщам внимание.
Туп... Този път с нежелание отклонявам поглед и после забравям за изгрева, слънцето, красотата и спокойствието.
На асфалта лежат две птички. Синигери са, но това не е важно. Лежат безпомощни, неподвижни, мъртви...
Всъщност едната не е мъртва. Трепери и се опитва да маха с крила. Взимам я, разтварям дланта си е тя полита с несигурни махове около метър. Пада в във високата трева, после се опитва да полети отново и отново. Ще се оправи за разлика от другата. Може би...
Всяко лято на това място сутрин през седмица виждаме мъртви птици. Една година се заговорихме и се питахме за причините. Спомена се за хищни птици, за котки, за болести. Споменаха се и други дори фантастични възможности и причини, а истината се оказа прекалено елементарна. Елементарна и жестока.
Причината се оказа, че е топлата връзка между двете високи сгради. Два етажа с високи коридори със стени единствено от стъкло. Дори отдолу се виждат дърветата от другата страна, небето и малките облаци в него.
А птиците често летят между двете сгради. Понякога минават под топлата връзка, понякога над нея. А понякога...
Туп... Туп...
Защото птиците не виждат стъклата. Виждали сте случайно влетяла в стаята ви птица. Отваряте прозореца и се опитвате да я насочите навън, но тя не разбира. Не излита през прозореца, а се блъска в стъклото.
Туп... Туп... Туп...
Блъска се докато случайно уцели отворения прозорец или докато...
Туп...
Значи това е причината. Една редица от прозорци. Летиш свободен и щастлив, и после:
Туп...
Илюзия за свобода. Илюзия, както при хората.
– Днес всеки е свободен – казват. – Късметът и щастието се търкалят по земята. Всеки може да ги вземе, ако пожелае. Просто трябва да се наведе.
Навеждаш се веднъж. Навеждаш се втори път. Навеждаш се...
Навеждаш след време установяваш, че не си станал по-щастлив. Само си свикнал да се навеждаш. Пред всеки и пред всичко.
Ами ако не искаш? Т
Тогава има и друг вариант. Погледни небето. Красиво, примамливо, свободно. Ако полетиш и стигнеш горе може да си винаги свободен. Можеш да бъдеш себе си, независимо от причини и обстоятелства. Само трябва да полетиш. Можеш го. Днес всеки може да полети.
Разтваряш криле и политаш свободно. Политаш към небето, където ще бъдеш себе си. Политаш свободно, усмихваш се и после...
Туп... Туп... Туп...
Свободен полет и свободно падане...
Няма коментари:
Публикуване на коментар