Шехерезада

Шехерезада беше бясна. Носеше се като вихър през покоите си, а слугините се притискаха до стените, пребледнели от страх. Черните ѝ очи хвърляха мълнии върху всеки, който застанеше на пътя ѝ. Захвърли тежката книга, която държеше в ръка и счупи огромната китайска ваза до вратата.

Спря за миг уплашена от себе си. На вазата беше изрисувана самата тя в естествен ръст. Беше подарък от цар Шахриар. Изработена беше по специална спешна поръчка, а цената ѝ без транспорта беше по-голяма от тази на едно малко царство. Спомни си мига, когато я видя за първи път и се усмихна, но в следващата минута отново кръстосваше ядосано покоите си.

– Приказки, приказки, приказки! Омръзнаха ми вече! От къде да ги намирам? Изчетох всички стари книги, разпитах всички пратеници от далечни страни, но приказките свършиха. Вечерта наближава и царят ще дойде, ще се разположи удобно и ще иска приказка. Сякаш аз съм неизчерпаем източник. Омръзнаха ми и приказките и той!

Всъщност е сладък. Грижовен, мил и щедър. Знае как да се държи с една жена и мисля, че ме обича по своему, но....

Иска си приказката. Като малко дете е. Три деца вече му родих, но вместо на тях, трябва да разказвам приказки на него. Все трябва да се съобразявам с настроението му. Ако е тъжен, приказката трябва да е весела. Ако пък е ядосан, трябва приказката да го успокои. Ако има важно дело на другия ден, приказката трябва да има подходяща поука.

Той мъж ли е? Най-великият владетел на Земята е, а се държи като бебе! Вече и слухове се носят и съседните владетели, вместо злато и скъпоценности му изпращат книги с приказки. Чули били, че обичал приказките. Взимат го на подбив, а той само се усмихва и нищо не казва.

Тази вечер няма да има приказка! Ако иска да ме изпрати на палача, ако иска и сам да ме убие, но КРАЙ! Никакви приказки повече!

Успокоена и уморена Шехеразада се разположи на леглото си и неусетно заспа. Когато се събуди, вече беше нощ, а на вратата смутено усмихнат стоеше цар Шахриар.

– Здравей, скъпа! Каква изненада си ми приготвила за тази вечер? Вчера приказката беше прекрассс....

– Изчезвай! – кресна Шехеразада – Няма приказка тази вечер! Не искам да те виждам!

Цар Шахриар отстъпи смутено назад, но гърбът му опря в стената и нямаше повече накъде.

– Главоболие, ли скъпа? Нищо, все някога трябваше да се случи. Ще мина без приказка тази вечер, пък утре...

– Нито утре, нито вдруги ден, нито другата седмица! Край на приказките. Мразя ги! Не ме интересува, че ти искаш приказка. Някога да беше попитал, какво искам аз!

Шехеразада запрати нощната лампа по уплашения Шахриар, но не го уцели, сви се на кълбо и заплака. Лампата се разби и запали завесите, но нямаше кой да забележи това.

След миг почувства ръцете му на раменете си, а след това гласът му я докосна и пресуши сълзите.

– Защо не ми каза това по-рано, скъпа! Аз също не харесвам приказките, но те бяха едно от нещата, които ти доставяха удоволствие. Не ми даваше сърце да разваля настроението ти, а когато разказваше, беше толкова красива!

– Идиот! – усмихна се през сълзи Шехеразада. – Искаш ли една приказка? Сетих се за нея преди миг.

– Не днес, скъпа. Може би утре или другата седмица. Днес ще празнуваме, но първо трябва да угасим огъня, защото иначе ще се нуждаем от нов дворец. Всъщност, защо пък не? Нов дворец, ново начало. Както в приказката...