Страната на „глухите”

Един мъдрец решил да се оттегли в планината и да прекара животът си в търсене на висшата Мъдрост.
Речено- сторено. Намерил си една красива планинска долина и избрал една пещера до голям планински водопад за свое жилище.
Години наред спазвал, строг пост и всеки ден съзерцавал водопада и мислил за нещата от живота.
В един ден усетил, че някаква Висша сила го докоснала го дарила с висшата Мъдрост. Само, че му поставила едно условие: Да я сподели с другите хора. Не с всички, а само с тези, които я искат и отворят сетивата си, за да я приемат.
На другия ден мъдрецът тръгнал на път и в краят на деня се озовал в едно селце. Селяните се били събрали на площада и мъдрецът решил да използва това. Било вече почти тъмно, но той скочил на един камък и призовал за внимание. Когато се събрали започнал:
-Скъпи хора. Нося в себе си висшата мъдрост, дарена ми за да я споделя. Трябва, обаче да знам дали я искате. Освен благо, тя е и товар и я поемате с ангажимента да я споделите и вие с други.
Чакам вашия отговор.
Не последвал, обаче никакъв отговор. Почакал мъдрецът и повторил въпросът си по-силно. И пак още по-силно, но отговор не чул. Ядосал се и викнал:
-Глупаци такива! Глухи ли сте или се правите на такива? Имате шанс да получите нещо ценно без усилие, а аз загубих години за да го получа. Вместо да се радвате, обаче вие се страхувате и гушите. Само едни посредствени умове могат да се държат така!
Селяните пак нищо не казали, но го смъкнали от камъкът, набили го хубаво и го изхвърлили от селото.
Огорчен и разплакан, мъдрецът тръгнал без посока през полето. Стигнал до едно дърво, приседнал под него и уморен заспал.
На сутринта се събудил рано. Погледнал на горе и видял една птица да пее. Разбрал по трептенето на гушката и движенията на човката и, но не чул нищо.
Тогава в един миг разбрал, че глухият е той. От многото години, които прекарал заслушан в звукът на водопада бил загубил слухът си.
Не се отчаял, а тръгнал към столицата на царството. Уредил си прием при Царят. Преди да отиде грижливо записал всичко на един свитък.
Влязъл при царят и му го подал с поклон. Царят разгърнал свитъкът, погледнал вътре, а след това скочил на крака почервенял от гняв. Извикал стражата и им наредил да напердашат мъдреца и да го изгонят извън градските стени.
След час мъдрецът седял насред полето и се чудел къде е сбъркал този път. Нямало кой да му каже, а и никога не би се сетил сам, че царят не можел да чете.

Често в живота се случват подобни неща. Говорим или пишем, а не ни разбират. Търсим причината, а не я намираме. Може би говорим на различни езици?
Не мисля. Не съм пътувал много, но при всяко излизане в чужда страна съм успявал да се разбера с хората, дори без да зная езика.
Просто е. Елементарно дори.
Когато ти наистина искаш да кажеш нещо, а не говориш на себе си на глас, няма начин някой да не те чуе. Когато човекът срещу теб наистина иска да те разбере, езикът е без значение.
Въпрос на желание.

.