Героите са уморени

Царицата се прозя, взе една сладка от подноса и прелисти следващата страница на книгата.
-Интересна ли е?- попита Царят.
-Става за четене.- прозя се отново Царицата.- Някои неща ми напомнят за времето, когато бяхме млади.
-Какво е това време? - засмя се Царят. - Че ние и сега сме млади.
-Млади сме разбира се, но времената се промениха. Някога всичко беше по-добро. Царете, замъците, приказните герои и дори ароматът на розите в градината, беше по силен. Героите бяха герои, а принцесите принцеси. Днес дори и в книгите, всичко изглежда като бледо копие, на някогашните времена.
-Даааа.... -въздъхна Царят.- Не ми се иска да го призная, но времената бяха по-добри, а ние също. Спомняш ли си, как убих Ламята, която искаше да те отвлече?
-Друго помня аз.- засмя се Царицата.- Помня, че когато видя Ламята, захвърли меча си и побягна. Добре, че не търсех смелчага за съпруг, а вече си те бях харесала. Дори не разбра, че Ламята беше питомна. Отгледахме я от малка и не беше способна да нарани дори муха. Още помня, как стъпваше на пръсти сутрин под прозорецът ми, за да не ме събуди. Береше ми цветя, а когато завалеше дъжд, разперваше крила и ме скриваше под тях. След това я подарихме на един съсед, който също имал дъщеря за женене. Цял ден плаках за нея, но не казах на никого. Какво ли е станало с нея?
-Не ме интересува!- тросна се Царят.- Освен това не е вярно, че бягах от нея. Наистина бягах, но от двата диви лъва, които майка ти беше пуснала в градината. Щях да се справя и с тях, но за по сигурно беше наредила да сменят меча ми с дървен.
-Наистина не те харесваше.- засмя се Царицата.- Беше ми избрала един богат принц от южните страни. Красавец беше и още се чудя, дали не сбърках, когато предпочетох теб.
-Красавец бил! Дрън, дрън!- ядоса се Царят.- Имаше нос, като патладжан и приличаше на буре, както повечето ти кандидати. Освен това беше страхливец. Спомняш ли си, когато разбих войската му, след като се ожених за теб? Побягна пръв и дори свали ризницата си, за да не му пречи на бягството. Виж принцесите едно време бяха красавици! Ако не бях избрал теб, можех да се оженя за която поискам и то без да ме гонят бесни лами, лъвове и тъщи. Ех, какви славни времена бяха!
-Аз помня други неща, но си прав. Добри времена бяха и хората бяха други. По-силни, по-красиви, по-смели и по-по.
-Бяха, та бяха!- разсърди се Царят.- Аз и сега съм си както преди. Днешните хлапаци, не могат и на пръста да ми стъпят. Пък и ти си си същата. Не бих те заменил и за хиляда днешни принцеси.
-Да, същите сме.- засмя се Царицата.- Само да не трябва да се поглеждаме често в огледалото. Всъщност чух нещо, което ще ти даде възможност, да покажеш на младите, че си по-добър. Носи се слух, че на северната граница на Царството е пристигнала страшна Ламя. Този път аз ще те подготвя за битката и ще бъде лесно.
-Ееее, ти пък!- намръщи се Царят.- Имам по-важна работа другата седмица. Уморен съм вече. Нека и младите да получат шанс за изява. Между другото, като прочетеш книгата, ще и хвърля един поглед. Да си припомня старите времена.
-Ще ти я дам, но да знаеш, че не е същото. Само прилича, но ние бяхме нещо повече. Дори и книгите бяха други, но героите се уморяват някой ден. Уморяват се.... Сега ще се разходя в градината. Искаш ли да дойдеш с мен.
-Не днес. Уморен съм и ще полегна.
Царицата се прозя, взе една сладка от подноса и затвори книгата. Погледна през прозореца, но се почувства уморена за разходка. Отпусна се в креслото и се пренесе в царството на съня, оставяйки разходката за някой друг ден. Някой друг ден, когато героите не са толкова уморени.