Нощта от часове беше спуснала завесата на тишината, но сънят бягаше от Принцесата. Беше уморена, много уморена и всяка клетка в тялото и крещеше за почивка. Беше уморена от дневните задачи, но не искаше да се предаде на съня. Опитваше се да мисли за утрешните задачи, отлагайки времето, когато щеше да положи глава на възглавницата.
Застана пред огледалото, приглади косите си и се опита с усмивка да скрие сенките под очите. За миг успя, но след това усмивката ѝ бавно се стопи.
Погледът ѝ разсеяно премина през стаята и се спря за миг на часовника. Очите ѝ натежаха и тръгна към леглото, но по пътя погледът и се спря на прозореца. През деня беше прекарала доста време пред него. Той беше малко разнообразие в монотонното ѝ ежедневие. Единственото нещо, което всеки миг беше различно и се променяше.
Едно малко прозорче, може да е най-интересното място на света, ако светът ти е затворен в една кула. Една кула с четири стени, дори да е най-прекрасната на света, някой ден омръзва.
В този късен час прозорчето привличаше Принцесата. Не гладкото стъкло, а животът зад него. Животът на милиони хора, някои щастливи, други нещастни. Някои свободни като птици, а други затворени в своите кули.
Принцесата впи очи в прозореца, опитвайки се да различи познати очертания в тъмнината. Не успя, защото другите кули бяха тъмни и отдавна всички спяха.
Сънят отново натежа на клепачите, но в този миг в прозореца проблесна светлина. Някой друг, също не спеше и прозорецът на кулата му светеше самотно в нощта. Беше далеч, много далеч, но за миг принцесата видя на другия прозорец силует и потръпна.
Не можеше да различи подробностите, но дори мисълта, че не само тя не спи в нощта я успокои. Опита се да пробие мрака с очи и да различи всяка подробност, но не успя. Очите се напълниха със сълзи и светлината на далечния прозорец се превърна в порой от искри, които се разпръснаха в мрака и угаснаха. Угасна и свещта в стаята и всичко потъна в мрак.
Тогава сълзите пресъхнаха и Принцесата го видя. Изправен на прозореца, беше впил поглед в нея. Очите му бяха по-ярки от всички звезди, а усмивката му можеше да стопи и ледник. Стоеше неподвижен и не обръщаше внимание на вятърът, подръпващ пердетата и разрошващ косите му.
Принцесата също се усмихна и непознатият принц ѝ помаха с ръка. След това всичко изчезна. Принцесата отчаяно опитваше да пробие с поглед мрака, то очите отново се насълзиха и всичко се размаза.
Остана там до сутринта. Взираше се с надежда, че светлината отново ще се появи, докато клепачите неусетно натежаха и сънят победи.
На другият ден принцесата се чувстваше особено. Продължаваше по навик да върши ежедневните неща. Дори си тананикаше една стара песничка, но всеки път когато минеше покрай прозореца, забравяше всичко. Погледът и се втурваше навън, прескачаше от кула на кула, от прозорец на прозорец, опитвайки се да познае среднощния. Не успяваше, но не се отказваше.
Нощта я завари с поглед вперен навън. Луната и звездите се бяха скрили зад тъмни облаци, хиляди прозорци проблясваха в нощта. Някъде сред тях беше и Прозорецът. Прозорецът с Принцът, вперил поглед единствено към нея.
Търсеше, търсеше, търсеше.... Прозорците ослепяваха един след друг. Останаха три.... два.... един....
Остана само той. Прозорецът и Принцът застанал в рамката от светлина. Беше впил поглед в нея. Очите му бяха по-ярки от всички звезди, а усмивката му можеше да стопи и ледник. Стоеше неподвижен и не обръщаше внимание на вятърът, подръпващ пердетата и разрошващ косите му.
Останаха така до сутринта....
От този ден, Принцесата посрещаше всеки залез пред прозореца. С нетърпение изчакваше светлините, една по една да изгаснат, за да остане само един прозорец. Там я чакаше Принцът и погледите им се срещаха.
Нощ след нощ, до изгрева.
Една утрин, Принцесата не се зае с ежедневните си занимания. Излезе от замъка и тръгна през града. Беше решила да не чака нощта. Не познаваше улиците, но знаеше посоката и вървеше, вървеше, вървеше напред.
Когато стигна до кулата, я позна веднага. Слънцето вече залязваше, но Принцесата дори насън можеше да опише всяка нейна стена. Погледна нагоре, видя познатия прозорец и застина. Принцът стоеше там. Беше вперил поглед напред и замечтана усмивка, огряваше кулата по-ярко от залязващото слънце.
Принцесата поиска да извика, но не успя. Само помаха с ръка и стана чудо. Принцът погледна към нея. Усмихна се, помаха и с ръка и посочи някъде в далечината.
-Здравей! Знаеш ли какво чакам? Не те познавам, но искам да се похваля на целия свят. Там някъде, сред хилядите кули, зад един прозорец е моята принцеса. Всяка вечер, когато всички заспят, остава да свети само нейния прозорец. Тя е там и чака мен, а усмивката ѝ е само за мен и може да стопи и камък. Цял ден, чакам тези часове. Живея за тях и не ме интересува нищо друго.
След това Принцът отново отправи поглед напред. Вятърът разроши косата му, но той не забелязваше нищо. Не забеляза дори и кога Принцесата си тръгна. Завинаги....
Застана пред огледалото, приглади косите си и се опита с усмивка да скрие сенките под очите. За миг успя, но след това усмивката ѝ бавно се стопи.
Погледът ѝ разсеяно премина през стаята и се спря за миг на часовника. Очите ѝ натежаха и тръгна към леглото, но по пътя погледът и се спря на прозореца. През деня беше прекарала доста време пред него. Той беше малко разнообразие в монотонното ѝ ежедневие. Единственото нещо, което всеки миг беше различно и се променяше.
Едно малко прозорче, може да е най-интересното място на света, ако светът ти е затворен в една кула. Една кула с четири стени, дори да е най-прекрасната на света, някой ден омръзва.
В този късен час прозорчето привличаше Принцесата. Не гладкото стъкло, а животът зад него. Животът на милиони хора, някои щастливи, други нещастни. Някои свободни като птици, а други затворени в своите кули.
Принцесата впи очи в прозореца, опитвайки се да различи познати очертания в тъмнината. Не успя, защото другите кули бяха тъмни и отдавна всички спяха.
Сънят отново натежа на клепачите, но в този миг в прозореца проблесна светлина. Някой друг, също не спеше и прозорецът на кулата му светеше самотно в нощта. Беше далеч, много далеч, но за миг принцесата видя на другия прозорец силует и потръпна.
Не можеше да различи подробностите, но дори мисълта, че не само тя не спи в нощта я успокои. Опита се да пробие мрака с очи и да различи всяка подробност, но не успя. Очите се напълниха със сълзи и светлината на далечния прозорец се превърна в порой от искри, които се разпръснаха в мрака и угаснаха. Угасна и свещта в стаята и всичко потъна в мрак.
Тогава сълзите пресъхнаха и Принцесата го видя. Изправен на прозореца, беше впил поглед в нея. Очите му бяха по-ярки от всички звезди, а усмивката му можеше да стопи и ледник. Стоеше неподвижен и не обръщаше внимание на вятърът, подръпващ пердетата и разрошващ косите му.
Принцесата също се усмихна и непознатият принц ѝ помаха с ръка. След това всичко изчезна. Принцесата отчаяно опитваше да пробие с поглед мрака, то очите отново се насълзиха и всичко се размаза.
Остана там до сутринта. Взираше се с надежда, че светлината отново ще се появи, докато клепачите неусетно натежаха и сънят победи.
На другият ден принцесата се чувстваше особено. Продължаваше по навик да върши ежедневните неща. Дори си тананикаше една стара песничка, но всеки път когато минеше покрай прозореца, забравяше всичко. Погледът и се втурваше навън, прескачаше от кула на кула, от прозорец на прозорец, опитвайки се да познае среднощния. Не успяваше, но не се отказваше.
Нощта я завари с поглед вперен навън. Луната и звездите се бяха скрили зад тъмни облаци, хиляди прозорци проблясваха в нощта. Някъде сред тях беше и Прозорецът. Прозорецът с Принцът, вперил поглед единствено към нея.
Търсеше, търсеше, търсеше.... Прозорците ослепяваха един след друг. Останаха три.... два.... един....
Остана само той. Прозорецът и Принцът застанал в рамката от светлина. Беше впил поглед в нея. Очите му бяха по-ярки от всички звезди, а усмивката му можеше да стопи и ледник. Стоеше неподвижен и не обръщаше внимание на вятърът, подръпващ пердетата и разрошващ косите му.
Останаха така до сутринта....
От този ден, Принцесата посрещаше всеки залез пред прозореца. С нетърпение изчакваше светлините, една по една да изгаснат, за да остане само един прозорец. Там я чакаше Принцът и погледите им се срещаха.
Нощ след нощ, до изгрева.
Една утрин, Принцесата не се зае с ежедневните си занимания. Излезе от замъка и тръгна през града. Беше решила да не чака нощта. Не познаваше улиците, но знаеше посоката и вървеше, вървеше, вървеше напред.
Когато стигна до кулата, я позна веднага. Слънцето вече залязваше, но Принцесата дори насън можеше да опише всяка нейна стена. Погледна нагоре, видя познатия прозорец и застина. Принцът стоеше там. Беше вперил поглед напред и замечтана усмивка, огряваше кулата по-ярко от залязващото слънце.
Принцесата поиска да извика, но не успя. Само помаха с ръка и стана чудо. Принцът погледна към нея. Усмихна се, помаха и с ръка и посочи някъде в далечината.
-Здравей! Знаеш ли какво чакам? Не те познавам, но искам да се похваля на целия свят. Там някъде, сред хилядите кули, зад един прозорец е моята принцеса. Всяка вечер, когато всички заспят, остава да свети само нейния прозорец. Тя е там и чака мен, а усмивката ѝ е само за мен и може да стопи и камък. Цял ден, чакам тези часове. Живея за тях и не ме интересува нищо друго.
След това Принцът отново отправи поглед напред. Вятърът разроши косата му, но той не забелязваше нищо. Не забеляза дори и кога Принцесата си тръгна. Завинаги....
Няма коментари:
Публикуване на коментар