Затвори очи и поеми дълбоко въздух. След това ги отвори и погледни пред себе си. Ако всичко е наред ще видиш прав и равен път, проточил се напред, който се губи някъде зад хоризонта.
Само, че винаги има нещо, което не е наред. Виждаме прави пътища само когато сме деца и то не защото пътищата са прави. Виждаме ги такива, защото знаем, че има някой който ще се погрижи да не усетим неравностите.
Някой ден детството приключва и повече никога не виждаме прави пътища. В най-добрия случай, пред нас всеки ден се откриват хиляди пътеки, преплитащи се в сложен лабиринт.
Затваряш очи и тръгваш по някоя от пътеките, или пък след дълъг размисъл, отново избираш пак същата. Всъщност дори да тръгнеш по друга, резултатът не е много различен, защото всички пътеки са напред. По правите можеш да стигнеш по-бързо там където си тръгнал, но с годините разбираш, че това е излишно. Крайната точка е обща за всички и всички стигат до нея.
По-често обаче, пред нас се откриват не пътеки, а върхове за изкачване и бездни, в които трябва да се спуснем. Защото живота е непрестанно изкачване и спускане. Няма как винаги да се изкачваш, или пък винаги да се спускаш надолу. Земята е кръг, животът е кръг, в който началото и краят се сливат в едно.
Отвори очи и поеми дълбоко въздух. След това погледни напред. Всъщност не напред, а нагоре. Представи си, че пред теб е огромна и стръмна скала. Това, което ще видиш и синьото небе и слънцето високо горе.
А сега си представи, че си на ръба на най-дълбоката пропаст на Земята. Погледни надолу и по гърба ти, ще полазят тръпки, дори там долу да е най прекрасното място на света.
Две различни гледки- едната привлекателна, а другата плашеща. Само,че загледани в гледките в далечината, пропускаме подробностите. Пропускаме това, че всъщност двете ситуации много си приличат. Пътят до крайната цел в далечината е еднакво труден и опасен, независимо дали се изкачваме или спускаме. Другото, по което си приличат, е че и двата пътя са временни. Колкото и да е висок поредния връх, изкачването не може да бъде вечно. Колкото и да е дълбока пропастта пред нас, спускането не продължава цял живот.
Може би ако разбираме това, ще ни бъде по-лесно да преодоляваме пропастите по пътя ни. Ще сме по-реалистични след покоряване на поредния връх, защото ще помним, че следва спускане.
Ако разбираме това и го помним, ще ни бъде по-лесно, да вървим напред. Не ден или два, а цял живот, защото пътят е само напред и няма кой да го извърви вместо нас.
Само, че винаги има нещо, което не е наред. Виждаме прави пътища само когато сме деца и то не защото пътищата са прави. Виждаме ги такива, защото знаем, че има някой който ще се погрижи да не усетим неравностите.
Някой ден детството приключва и повече никога не виждаме прави пътища. В най-добрия случай, пред нас всеки ден се откриват хиляди пътеки, преплитащи се в сложен лабиринт.
Затваряш очи и тръгваш по някоя от пътеките, или пък след дълъг размисъл, отново избираш пак същата. Всъщност дори да тръгнеш по друга, резултатът не е много различен, защото всички пътеки са напред. По правите можеш да стигнеш по-бързо там където си тръгнал, но с годините разбираш, че това е излишно. Крайната точка е обща за всички и всички стигат до нея.
По-често обаче, пред нас се откриват не пътеки, а върхове за изкачване и бездни, в които трябва да се спуснем. Защото живота е непрестанно изкачване и спускане. Няма как винаги да се изкачваш, или пък винаги да се спускаш надолу. Земята е кръг, животът е кръг, в който началото и краят се сливат в едно.
Отвори очи и поеми дълбоко въздух. След това погледни напред. Всъщност не напред, а нагоре. Представи си, че пред теб е огромна и стръмна скала. Това, което ще видиш и синьото небе и слънцето високо горе.
А сега си представи, че си на ръба на най-дълбоката пропаст на Земята. Погледни надолу и по гърба ти, ще полазят тръпки, дори там долу да е най прекрасното място на света.
Две различни гледки- едната привлекателна, а другата плашеща. Само,че загледани в гледките в далечината, пропускаме подробностите. Пропускаме това, че всъщност двете ситуации много си приличат. Пътят до крайната цел в далечината е еднакво труден и опасен, независимо дали се изкачваме или спускаме. Другото, по което си приличат, е че и двата пътя са временни. Колкото и да е висок поредния връх, изкачването не може да бъде вечно. Колкото и да е дълбока пропастта пред нас, спускането не продължава цял живот.
Може би ако разбираме това, ще ни бъде по-лесно да преодоляваме пропастите по пътя ни. Ще сме по-реалистични след покоряване на поредния връх, защото ще помним, че следва спускане.
Ако разбираме това и го помним, ще ни бъде по-лесно, да вървим напред. Не ден или два, а цял живот, защото пътят е само напред и няма кой да го извърви вместо нас.
Това не е съвсем точно по темата, но миналата есен бях на ръба на една такава бездна и, четейки, се сетих за нея:
ОтговорИзтриванеПОРАЖЕНИЕ
Без страх от нищо
падай в бездната на поражението –
празна и бездънна,
защото падането няма край
и изживяването го превръща
в летеж
и после в полет.
А ако не пристъпиш онзи ръб,
завинаги във поражението ще застинеш.