Гласовете

Един ден Таралежът се разхождал безцелно в гората. Вече било време за зимен сън, но колкото и пъти да опитвал, не можел да заспи.
Вървял и се радвал на слънчевите лъчи, проникващи през короните на дърветата, украсени в жълто и червено. Излязъл на полянката до поточето и поседнал да почине.
В този миг чул странен шум в храстите. Някой вървял бързо, без да подбира път и говорел високо:
-Отново и отново ги чувам. Няма покой за мен. Чувам ги винаги, когато е тихо. Когато е толкова тихо, че можеш да чуеш мислите си. Можеш да чуеш мислите си, но те бягат, лутат се, събират се в ята и се разпръскват. Не искат да останат при теб, а се стремят към нещо далечно. Към някое далечно място, което може би дори не съществува. Там няма нищо, но мислите бягат, а вместо тях идват Гласовете. Оглеждаш се, но наоколо няма никого. Не могат да са на дърветата и храстите. Не може и да е от вятъра, защото познавам неговия глас. Познавам и някои от гласовете, но не мога да се сетя чии са.
-Здравей, Зайо!- обадил се Таралежът.- Сигурно търсиш чии са Гласовете?
-Ето отново!- подскочил Заекът.- Този път съвсем наблизо и съм сигурен, че ми е познат. Прилича на гласа на Ежко, но няма как да е неговия. Ежко спи отдавна. Не мога повече така. Ще полудея, ако не разбера от къде идват проклетите Гласове.
-Зайо, ама това наистина е моят глас.- засмял се Таралежът. - Излез от храстите и ще ме видиш.
-Виждам аз. Вече те видях, но това не обяснява другите. Ти също ли ги чуваш?
- Чувам Гласове, но не зная дали са същите. Ето сега не мога да заспя зимен сън, защото винаги когато опитам те се появяват. Говорят все едно се обръщат към мен, а всъщност не се интересуват от моето мнение.
-Моите също, Ежко. Опитвал съм се да се намеся в разговора. Да изкажа моето мнение, или пък до оспоря тяхното, но все едно говоря на някое дърво. Ако съм настоятелен изчезват, но само за да се появят отново, когато най-малко ги очаквам. Само да знаех чии са!
-Никой не знае, Зайо. Никой не знае, но почти всеки ги чува. Някои твърдят, че това са Гласовете на създания живели тук преди много много години. Други казват, че това са горските духове, само че от хиляди години тук няма нито един дух. Трети казват, че това е вятърът и той не говори, а просто свири в клоните.
-Да бе! Вятърът бил! Нали познавам звуците, които носи. Дори да си прави шеги, няма как да е той. Когато Гласовете идват, дори и той е изчезнал някъде.
-Аз пък мисля, че това все пак е вятърът. Зная, че когато чувам Гласовете в моята дупка, няма начин това да са звуци от вятър. Само, че е той. Не чувам него, а липсата му.
-Ами ако... Ами ако, не чуваш липсата на вятъра? Щом няма друг, освен теб, може би все пак това не са Гласове, а твоите мисли.
-Няма начин, Зайо! Познавам мислите си, както бодлите си. Няма начин, да говоря с думите на Гласовете. Пък и ти самият каза преди малко, че когато гласовете идват, мислите са избягали надалеч.
-Казах, но може би бъркам. Може би бягат тези мисли, които познаваш. Тези, които можеш да споделиш с другите. Само, че всеки има и такива мисли, които пази само за себе си. Такива, които се опитвам да скрие, или пък такива, които иска да изгони. Може точно тези мисли да чуваме, като Гласове. Затова ни се струват познати. Затова и никога не можем да говорим с тях или да спорим.
-Може би си прав, Зайо. За да спорим с тях, първо трябва да признаем, че ги има. Да признаем, че са част от нас самите, а не безплътни непознати сенки.
Двамата замълчали и останали дълго замислени. Всеки от тях чакал, Гласовете да дойдат, а в гората било толкова тихо, че дори и мислите им не се чували.
-Май ще тръгвам, Зайо. Гласовете няма да се появят тук, но зная къде да ги намеря. Ще поговоря с тях и сънят ще дойде. Време е.
-Довиждане, Ежко. Аз пък ще остана тук и ще ги чакам. Все някога ще дойдат. Само едно ме притеснява. Толкова време съм ги пренебрегвал, че може да са сърдити. Представи си, че те наистина са моите мисли, но не само аз не искам да ги чувам, а и те са разочаровани от мен. Ами ако не искат да говорят с мен?
-Възможно е, Зайо. Когато пренебрегващ някого дълго време, почти е сигурно, че е сърдит. Само, че все от някъде трябва да се започне. Всичко започва отнякъде. Довиждане, Зайо! И опитай без страх, Гласовете са част от теб.