Купидон

Седеше замислен на брега на малкото езеро и с досада наблюдаваше изображението си във водата. Наоколо цареше тишината, в която се чуваше дори звука от падането на поредното жълто листо.
Беше есен и листата напускаха дома си. Едно по едно потегляха на път, за да не се завърнат никога повече. Слаб вятър ги събираше и носеше към средата на езерото, но едно от тях, се отдели и се понесе към брега.
Малките вълни по водата, начупиха изображението му на хиляди парчета и той се стресна. Погледна жълтото листо, извади го от водата и се загледа в плетеницата на жилките му. След това внимателно го върна във водата и забрави за него.
Изправи се, протегна се и се прозя. Извади небрежно една стрела от колчана си, опъна малкия златен лък и я пусна напосоки в небето. Стрелата направи плавна дъга, след това завой, противоречащ на всички физични закони и падна в съседните храсти.
– Ох! – чу се тънък гласец. – Това вече на нищо не прилича!
От храстите изскочи малка горска фея. Носеше стрелата, а очите ѝ мятаха мълнии.
– Зашооооо? – извика тя. – Защо все мен? Разбирам, че това ти е работата. Разбирам, че стреляш напосоки, но този месец стрелите ти ме улучват за трети път. Няма ли други в тази гора? Знаеш ли колко боли, когато тъкмо си влюбена до уши в един, стрелата те уцели отново и те прати в обятията на друг?
– Не знам. Не знаям и не ме интересува! – промърмори отегчено Купидон. – Никога не съм се влюбвал.
 – Как така? – настръхна феята. – Не стига, че се държиш като гамен, ами и лъжеш. Няма човек, който не се е влюбвал.
– Ако щеш вярвай! – махна с ръка Купидон. – Никой не те кара насила. Може да е проклятие или благословия, но е факт.
– Тогава... Тогава ти си чудовище! – ококори очи феята. – Или пък не. Не си чудовище, а тежко болен. Горкичкият! Сигурно е много тежко? Искаш ли да те заведа на лекар? Всъщност не! Аз ще те излекувам!
Феята изтръгна лъка от ръцете му и докато се усети, една стрела стърчеше от крака му.
– Глупачка! – изрева от болка Купидон. – Какво си мислиш, че правиш?
– Лекувам те! – усмихна се феята. – Знам, че стрелите ти са вълшебни и уцелиш ли някого, той се влюбва на часа.
– Глупачка! Да не мислиш, че не съм опитвал. Хиляди пъти съм опитвал собствените си стрели, но няма ефект. Не става и си мисля, че стрелите са само камуфлаж. Не те викат Любовта, а нещо скрито и тайно. Затова и при мен не става. Не може да съм различен от другите. Просто причината е в нещо извън нас.
– Различен ли? Глупости! – каза феята и пристъпи към него. – Просто си болен и то сериозно. Сигурно мога да помогна, но в момента не се сещам как. За първи път срещам човек без чувства.
– Не съм безчувствен! – разсърди се Купидон. – Чувствам си много добре. Имам си всички чувства в комплект, само глупавата Любов липсва.
– Да, да! Ако нямаш Любовта, все едно нямаш нищо. Признай ми поне как се чувстваш! Какво те боли и кога? Ако знам, ще ми бъде по-лесно да ти помогна.
– Глупачка! – разсърди се Купидон. – Глупачка си и досадница Не съм болен и не ми е нужна помощ. Хич не ми е притрябвала проклетата Любов. Нали всеки ден виждам какви ги върши. Освен това, я ме погледни! Коя ще се влюби в мен? Та аз съм на милион години, а изглеждам като малко бебе. Сега се махай! Не искам да те виждам повече! Глупачка!
– Ти си глупак и грубиян! – разплака се феята. – Отивам си и не искам да чувам повече за теб. Ти нищо, никога няма да разбереш. Не искам да те виждам повече. Притрябвал си ми! Ако не бяха стрелите ти, никога нямаше да те забележа.
Феята се обърна и си тръгна с бързи гневни стъпки. Косата ѝ се мяташе в такт с гневните ѝ думи. Купидон остана сам, загледан в гърба ѝ. След минута се усмихна. Извади една стрела от колчана, вдигна лъка и....
– Защо? Защо го направи пак?
– Защото... – смути се той. – Защото така искам. Или пък случайно... Чакай! Не си отивай! Направих го, защото те обичам!

1 коментар:

  1. Ако можеше тъй... И аз щях да си направя лък и да си издялкам стрели :-)

    ОтговорИзтриване