Синьо небе

Стояха на брега на морето и топлият вятър галеше кожата им. Над тях в небето пулсираха и се гонеха две светли кълба. Едното бледо червено, а другото яркосиньо. Сливаха се и се разделяха, спускаха се почти до морската повърхност или се издигаха, докато се превръщаха в светещи точки. Лъчите им рисуваха чудни картини по изкуствените облаци, следвайки ритъма на популярна мелодия.

Мелодията приключи и кълбетата внезапно изчезнаха. Небето се оцвети в светъл кехлибарен цвят, а вълните станаха изумруденозелени.

-Красив изгрев!- усмихна се Ник.

-Красив е, но изчакай до другата седмица. Изгревът, който подготвяме с Еси, ще е най-доброто, което това място е виждало.

Ерик хвърли наметалото си и се втурна към водата. Ник го последва, но въпреки усилията си, изостана още след първите метри.

-Ако не е голяма тайна, каква е идеята ви за изгрева? - попита Ник, когато излязоха от водата. -Дано е оригинална, защото през последната година, дори не си правят труда да създават нови. Взимат от архива и ги пипват малко, като най-често развалят първоначалната идея.

-Ще бъде нещо ново и същевременно старо, като света. - засмя се Ерик.- Идеята е на Еси. Разбираш ли, тя е решила да се занимава с история. Изровила е куп неща за Земята. Вчера гледахме един истински залез. Имали са централна звезда и тя е създавала изгревите там.

В началото мислех, че това е скучно, но не можеш да си представиш, колко различни са били всъщност. Ще се опитаме да накараме синтезатора, да повтори един от тези изгреви. Всъщност това ще е началото. Мисля да помогна на Еси при проучване на историята ни.

-Проявяваш странен интерес.- ухили се Ник.- Най-обещаващият млад физик, си губи времето с Историята. Че нея всички я знаят. Имам съмнения, че причината е в Еси, а не в историята.

-Еси е невероятна! -усмихна се Ерик.- Прав си, че тя е причината, но след като започнах, научих много неща. Не е толкова просто, както изглежда. Всъщност, какво знаеш за историята?

-Каквото всички. Древните са били на ръба да унищожат Земята и себе си. Тогава Съветът е направил този кораб. Нужни били всички останали ресурси на Планетата, но успели в последния момент. Натоварили хората и потеглили.

В началото се движели бавно и докато напуснат своята планетна система се сменили две поколения. След това попаднали на Демоните. Всъщност Демоните ги намерили. Превзели кораба, убили много от хората и си тръгнали внезапно, както били дошли. Само че, забравили едно от Кълбата.

Останалите хора успели да разгадаят силата на Кълбото. Открили природни закони, различни от тези, които познавали. Използвали ги и превърнали кораба в това, което е днес. Вече можели да пътуват по-бързо от светлината и посетили много планети, но нито една не им харесала. Били враждебни и уязвими, а на кораба имали всичко.

-Това го зная и аз. Само че, не говоря за Историята, а за историята. За това, което се е случило преди да напуснем Земята. Еси е намерила много неща. Не разбирам всичко, но вчера тя ми цитира една мисъл на древните: „Който не познава историята си, е осъден да я преживее отново.“.

-Не разбирам.- замисли се Ник.- Какво толкова трябва да знаем? Историята никога не се променя. Каквото е било вчера, такова е днес и ще бъде утре. Онова време, преди да дойдем на кораба, не засяга никого днес. Тръгнали сме навреме и сме оставили лошото там.

-Може би си прав, но Еси каза друго. Каза, че онова там в миналото е част от нас, дори да не го разбираме. Всъщност тя може да го обясни по-добре от мен. За днес е изровила филм от последните дни преди отпътуването. Искаш ли да го видиш?

-Не! Ще пропусна семинара по математика и само ще ви преча.

-Глупости! Няма да пречиш на никого, а със сигурност ще научиш повече нови неща, отколкото на семинара.

-Еси от къде е изровила тези неща? Мислех, че достъпа е забранен.

-Не е и никога не е бил. Аз също мислех така, но архивът винаги е бил на четвърто ниво в библиотеката. Просто никой не се интересува от него. Дори новите роботи не знаят, какво има в тази секция.

-Закъсняхте!- посрещна ги Еси. - Чакам ви от час. Днес няма да гледаме филма. Открих нещо по-интересно. Знаете ли какво има в центъра на кораба ни?

-Предполагам, че долу има някакви складове.- опита късмета си и Ник.

-Нещо такова, но не съвсем. Там е старият кораб. Мястото където живеем сега е надстроено по-късно, върху него. Според един от документите тук, когато хората са напускали Земята, са си мечтаели един ден да се завърнат на нея. Малко преди кризата са открили тунелите в пространството, които използваме и днес. Ние знаем как да ги откриваме в пространството, но тогава ни са нямали тази възможност. Не пише как, но хората са успели да създадат такъв тунел. Единият му край е бил на самата планета, а другият е на този кораб.

-Значи....- замисли се Ник.- Значи, ако това е вярно, винаги можем да се върнем на Земята?

-Можем, но дали си струва? - махна с ръка Ерик.-Какво ще намерим там? Мисля, че трябва да уведомим Съвета. Те ще решат какво да направим, но ми се иска да участвам в проучването на този тунел. Странно, как досега никой не го е направил. Може би книгата лъже?

-Може би, но преди да кажем на някого, искам да проверя.- скочи Еси.- идвате ли?

Дълго се спускаха по шахтите. Транспортната система не работеше на долните нива, а маркировката често липсваше. Почистващите роботи не слизаха тук и пода беше покрит с дебел слой прах. На места коридорите бяха преградени от хаотично струпани сандъци и се налагаше да търсят други пътища.

Когато достигнаха мястото, гледката ги накара да затаят дъх. Осветен от бледа светлина старият кораб сякаш висеше в огромен прозрачен балон. Погледите им не можеха да видят всичко, но от учебните филми познаваха всяка линия на корпуса му. Само че, във филмите той изглеждаше величествен и лъскав, а днес беше развалина. По корпуса му се виждаха хиляди пробойни и се виждаха детайли от вътрешността.

-Няма начин тук да има никакъв тунел.- възкликна Ерик.- Дори да има няма никакъв начин да стигнем до кораба. Освен ако не можем да летим. Хайде да се връщаме.

-Добре.- въздъхна Еси.

Приближи се до стъкления корпус и протегна ръка, за да избърше праха от него. Тогава светлината угасна и усетиха, че се носят във въздуха. Усетиха силен удар и всичко свърши.

Стояха на брега на морето и потръпваха от хладният вятър. На хоризонта се появи бледо червено сияние. Започваше изгревът.

-Сигурно няма начин да си тръгнем от тук. - каза Ерик.

-Няма!- отвърна Еси.- А защо трябва да си тръгваме?

-Ами ако Демоните не са си отишли, а са използвали тунела и са дошли тук?- попита Ник.

-Ще се справим!- засмя се Еси.

Свали наметалото си и се втурна към морето. Пясъкът драскаше стъпалата и, а студът на водата и подейства като шок и спря за миг. Покрай нея бясно блъскайки водата с ръце и крака, преминаха Ерик и Ник, но тя не им обърна внимание. Отпусна се по гръб и се загледа в небето.

Слънцето вече беше над хоризонта. Червеното на изгрева угасваше, заменено от синия цвят на морето. Небето също беше синьо, с най-красивия син цвят, който беше виждала. Синьо море, синьо небе и между тях слънцето. Топлещо, но с изгарящи кожата лъчи.

Синьо море, синьо небе и между тях слънцето. Всеки ден еднакво, но и различно.