Боксовата круша

Залата отдавна беше празна, но хлапето не забелязваше това. Присвило ръцете си с огромните ръкавици, дебнеше всяка грешка на въображаемия си противник. Боксираше се със сянката си, но всъщност това не беше неговата сянка. Срещу него беше Големият Шампион и битката беше за златния пояс.

Големият Шампион беше майстор, но хлапето ме му отстъпваше. Пристъпваше бързо и ръката му нанасяше точен удар, а след това отскачаше бързо назад и встрани. Привеждаше се пропускайки свирепите удари и контрираше точно, влагайки в ударите си цялата си сила. Не усещаше умората, не усещаше болката от ударите. Искаше победата и знаеше, че днес е неговия ден.

Атакуваше неуморно и дочака своя миг. Големият Шампион, уморен и замаян отпусна за миг ръце. Дори не видя последния удар, който го повали на земята.

Умората сякаш това беше чакала. Скова ръцете и краката на хлапето. Гърдите трескаво се повдигаха, а сърцето се блъскаше бясно, опитвайки се да излезе навън. После остана само тишината на празната зала и хлапето се върна в нея.

Погледът му се спря на стената с портретите на бившите шампиони. На снимките изглеждаха силни и уверени, но бяха минало. Бяха стари и времето им беше отминало. Някой ден и то щеше да се нареди до тях. Нямаше нищо, което би могло да го спре.

Засмя се, свали ръкавиците и тръгна към душовете. По пътя мина покрай старата боксова круша. Никой не знаеше от кога тя е в залата, а кожата и беше протрита от милионите удари. Минавайки край нея, хлапето внезапно изви тяло и нанесе удар, влагайки цялата сила на тялото си. Тренираше този удар всеки ден и винаги уцелваше целта. Успя и този път, но боксовата круша дори не помръдна, а остра болка проряза рамото му.

Хлапето се сви от болка, но стисна зъби и не отрони дори звук.

-Боли нали?- засмя се злорадо боксовата круша.

-Боли!- призна хлапето и сълзите, едва дочакали признанието, рукнаха по лицето му.

-Ще мине! Не е счупена, но ще трябва да починеш някой ден.

-Не може!- възкликна хлапето.- Ще пропадне цялата подготовка. Ще пропусна състезанието, а не трябва.

-Защо не трябва?- попита боксовата круша.

-Защото имам планове! Трябва да стана шампион! Направил съм планове и всеки ден е от значение. Болката и умората не са по-силни от мен. Не може да ме спре една стара боксова круша.

-Мога! Мога да те спра. Виждаш ли шампионите на стената? Побеждавала съм всеки от тях.

-Глупости!- засмя се хлапето.- Ти си само чучело за бой. Не можеш да се сравняваш дори с мен.

-Не мога ли? Защо? С какво си по-добър от мен?

-С какво ли? Нима си толкова глупава, че не разбираш? Това е бокс, а не игра. Важни са ударите, които нанасяш на противника, а не можеш да удариш дори стена.

-Наистина ли? -засмя се боксовата круша.- Значи било толкова лесно? Удряш силно и си победител, а който ме може или не иска да понася удари е обречен. Ако мислиш така, никога няма да бъдеш победител. Може и да станеш някой ден шампион, но победител никога.

-Че каква е разликата?

-Виж снимките на шампионите. Побеждавала съм всеки от тях, без да нанеса нито един удар. Блъскали са ме по цял ден, но никой от тях не ме е побеждавал. Винаги са отстъпвали осъзнали, че са по-слаби от мен. Защото те бяха майстори на удрянето, но аз можех да понасям ударите. Ако не можеш това си загубил боя още преди да е започнал. Има и нещо друго. Някои от тези на стената го разбраха и станаха на свой ред победители. Не само на ринга, а и в живота. От ударите страдат тези, които ги получават, но и тези, които ги нанасят. Затова не е важен броят на нанесените удари, не е важна и силата им. Важното е да съхраниш своите сили, за да устоиш на чуждите удари. Разбра ли?

-Мисля, че да.- отговори тихо хлапето.- Ще пропусна състезанието. Ще почина колкото трябва. След това обаче, ще се върна отново. Ще тренирам всеки ден с теб, но не както досега. Ще помня винаги, че не е най-важно да удряш силно, за да победиш. Ти ще ми помогнеш, нали?

-Ще ти помогна.- отговори боксовата круша.- Ще стане бавно, но съм сигурна, че ще си търпелив. Ще те науча, как да станеш шампион.

-Не!- възкликна хлапето.- Искам да ме научиш, как си става победител. Как да понасям чуждите удари и да им устоявам. Другото ще дойде само.