Конкурсът завърши

Вчера завърши конкурсът за фантастичен разказ в памет на Агоп Мелконян. Резултатите са обявени, а организаторите от Сборище на трабадури, журито и участниците вече са си отдъхнали.

Честито на победителите!

След участниците беше и моя милост. Предполагам, че съм от първите, изпратили разказче, а и се опитах да споделя за конкурса навсякъде, където имах възможност.

Това беше първия конкурс, в който участвах. Защо го направих ли? Защо участвах и защо разпространих новината?

На първо място, защото фантастиката е любимия ми жанр. Има хора, които не разбират това, но фантастиката за мен не е нещо отвлечено. Тя е част от ежедневието ни, част от самите нас. В комбинация с фантазията на всеки отделен човек, тя е отражение на мечтите ни, желанията и дори ежедневието ни. Човек просто трябва да вдигне глава и отвори очите си, за да я види, дори в ежедневните неща. Фантастиката е единствения жанр, в който абсолютно всеки човек може да намери нещо, което да му е интересно.

Втората причина да се включа е, че такива конкурси са полезни с всичките им недостатъци. Това е възможност без ограничения за българските автори да се покажат на светло. Колкото и да говорим, че днес има хиляди възможности за това, спрямо българските автори отношението на издателства е негативно. Причината не е, че нямаме добри и дори талантливи автори, а че днес писаното слово се е превърнало в стока. Важна е рекламата и възможността за продажби, а не съдържанието.

Ще излъжа, ако кажа, че когато реших да участвам, не съм желал да спечеля. Да, победата е хубаво нещо, но самото участие ми даде нещо повече от нея. За трите вечери, които отделих за написване и подготовка на материала научих достатъчно, за да кажа, че си струваше. Не съм от наградените, но спечелих нещо за себе си.

Имаше и още една причина, за да участвам, но нея осъзнах по-късно. Предполагам, че дяволчето в мен е искало да вгорчи живота на журито. Преглеждането на множество ръкописи, не е лесна работа, но пък нали не е на мой гръб : ).

Но нека все пак да започна и с описанието на самото мое участие.

В момента, когато реших да участвам, едно разказче кацна услужливо в главата ми и пръстите ми се понесоха по клавиатурата. Не спрях докато не сложих точката след цели пет страници. Само че,....

Само че, се получи прекалено дълго. Изискването беше за не повече от хиляда думи или 7200 знака. Почувствах се глупаво. Спомних си една история от далечното минало.

Историята е свързана с престоя ми в родната казарма и кандидатстудентските изпити. Исках да кандидатствам с химия, а времето за учене беше оскъдно. Ротният ми командир беше едно недоразумение, за което не искам да си спомням. Направи всичко възможно, не само аз, а и другите желаещи да кандидатстват, да не го направят. Все пак всички успяха да изкарат добри оценки на основните изпити, но нещата не свършиха до тук. Тогава трябваше задължително да се явяваме и на още един изпит, включващ боза от философия, политикономика и история на БКП. Беше без оценка, само с да или не, но не-то те изхвърляше от класирането.

Нощта преди този изпит прекарах без сън, като дежурен на портала, а в 6 часа сутринта едва успях да хвана влака за София. Темата беше лесна- За прерастване на количествените натрупвания в качествени изменения. Започнах да пиша, като дадох пример с класическия пример за житната нива. Тук спомените ми се губят за повече от час, но очевидно не съм спрял да пиша, защото когато разбрах какво правя, бях нахвърлял цели пет страници с житни ниви. Оставаха десетина минути и не си спомням дали сложих точка на последното изречение, но пък за моя изненада, резултатът беше -да.

Сега се оказах в същото състояние. Зная, че не мога да пиша по поръчка или когато пожелая, а това беше поредното доказателство. Започнах да кастря разказа, което ми отне една вечер, а резултатът не ми хареса. Захвърлих всичко и в главата ми нахлуха хиляди зелени човечета. Представих си ги как щъкат навсякъде около нас и в този миг едно от тях ми се усмихна.

Разказа Първи контакт, написах за половин час. Не е точно фантастика, но не се поколебах да го изпратя, заради една единствена, но много важна причина. Докато го пишех, се забавлявах. Докато го редактирах, се забавлявах. Дори сега, когато го чета, се забавлявам, а това е най-важното нещо при писането.

Надявам се и журито да се е забавлявало и да не са ме ругали много. Надявам се и вие да не ме ругаете, когато другата седмица ви досаждам само с приказки с фантастичен елемент.

В понеделник ще прочетете - Първи контакт. В сряда ще видите неуспешния ми първи опит- Синьо небе, а в петък една приказка, която написах миналата седмица, но оставих да отлежи- Последната битка за Вселената. Ако не слушате и имам време, може да допълня с една история за демони в почивните дни.

Предупредени сте!