Диамант

Един ден, докато се разхождал в гората, Заекът забелязал в тревата нещо лъскаво. В началото се стреснал и поискал да избяга, но след това любопитството му надделяло и внимателно се приближил. Разтворил тревата и не повярвал на очите си. Пред него се намирал огромен диамант.

Заекът не бил виждал диамант, но веднага го познал. Много бил слушал за този прекрасен камък и нямало как да го обърка с друго. Взел го внимателно и дълго се любувал на чудната игра на светлината. Никога не бил виждал нещо по-красиво.

Докато гледал диаманта, Заекът чул шум в храстите. Бил страхлив по природа и всеки шум го стряскал, но този път изпитал нещо различно. Не се страхувал за себе си, а за камъка. Уплашил се, че някой иска да му го вземе, притиснал го до гърдите си и побягнал с всички сили.

Спрял чак, когато се озовал зад заключените врати на дома си. Полюбувал се отново на диаманта, а след това се замислил, къде да го скрие. Дълго мислил, но нито едно място не му се видяло достатъчно сигурно. Станало полунощ и Заекът, сложил диаманта под възглавницата и опитвайки се да поспи.

Само че, сънят не идвал. Заекът успявал да заспи, само за минута и го събуждали страшни кошмари. В тях коварни и зли неприятели искали да откраднат диаманта му. Дочакал сутринта с отворени очи и всеки звук отвън го стряскал.

Слънцето изгряло и нощните демони си тръгнали, но вместо тях някой почукал на врата. Заекът притаил дъх, притиснал камъка до сърцето си, но тропането не преставало.

-Зайо! Зайо, бе! Ставай веднага, че закъсняхме! Уж трябваше ти мен да будиш, а никакъв те няма.

Заекът познал гласа на Таралежа, с когото се били уговорили да ходят за гъби, но не отворил вратата.

-Тръгвай без мен!- отговорил.- Аз не съм добре и няма да излизам днес.

-Ама, какво ти е,Зайо!- притеснил се Таралежът.- Я отвори вратата да те видя. Звучиш странно и сигурно имаш нужда от моята помощ.

-Махай се от тук!- изкрещял Заекът- Да отворя вратата, а? Да я отвора, за да ме обереш, разбойнико. Махай се от тук и не искам да те виждам повече!

Таралежът си тръгнал объркан, а Заекът продължил да мисли, къде да скрие камъкът. Не излязъл целия ден, и на другия и на по-другия. Не ядял, не спял и по цял ден треперел от страх.

Разчуло се в гората, че Заекът е зле. Никой не знаел, каква е причината, но много животни си разтревожили. Идвали до дома на Заекът искайки да му помогнат, но никое от тях не разбрало причината. Заекът не отворил вратата и изгонил всички. Нямал доверие на никого.

Минала седмица, а Заекът не излизал от дома си. Пъдел грубо всеки, който почукал на вратата и не спирал да трепери. Тогава забелязал нещо странно. Диамантът бил станал по-голям. В началото Заекът не вярвал на очите си, но скоро се убедил, че е така. Хем се зарадвал, хем започнал да се страхува още повече, че някой ще го ограби.

Диамантът вече не се побирал под възглавницата му и бил толкова голям, че едва го повдигал. Скоро заекът разбрал и какво кара диамантът да расте. Колкото повече се страхувал, толкова по-голям ставал диамантът. Колкото по-грубо гонел загрижените за него приятели, толкова по-бързо растял камъкът. Растял, докато един ден, не изпълнил цялата къща.

Заекът хем се радвал, хем се страхувал. Радвал се, че като неговия диамант, няма втори на света. Страхувал се, че ако някой видел камъка, щял да го пожелае и да му го открадне.

Когато обаче, диамантът станал толкова голям, че в дома на Заека, нямало място за нищо друго, внезапно Заекът усетил още един страх. Страхувал се от самотата и, че приятелите, които обидил, никога няма да му простят. Страхът от това бил толкова силен, че Заекът изскочил от дома си. Не се интересувал, че вратата останала отворена, а обиколил всички, които бил обидил и ги помолил за прошка. Повечето от тях, махнали с ръка и забравили обидите и тогава Заекът завел всички в дома си.

Искал да им покаже огромния диамант, но него го нямало. Бил станал отново малък, какво в мига, когато заекът го намерил. Заекът взел внимателно диаманта, полюбувал се на чудната игра на светлината, а след това замахнал с ръка и хвърлил камъкът в близкия поток.

Диамантът потънал в потока и всички въздъхнали облекчено. Помислили, че се отървали завинаги от него, но не било така. Буйните води на потока, понесли прозрачното камъче, блъснали го няколко пъти в скалите, а след това го изхвърлили на една полянка.

Диамантът паднал сред тревата и зачакал деня, в който някой щял да го намери отново.